Последните бронирани коли започнаха да отстъпват в ужас, настървено преследвани от английските ездачи. „Върнете се!“ — ревеше към тях сър Роджър. Той размаха новото копие, което му бе дал оръженосецът: „Върнете се, подли твари! Спрете и дайте отпор, долни езичници!“
Трябва да е представлявал великолепна гледка: сияен метал, развяващи се пера и бляскав щит върху неукротим, вран жребец. Но уерсгорците не познаваха рицарските правила на честта. Те бяха по-разсъдливи и по-предпазливи от нас. И това им излезе скъпо.
Нашите конници трябваше бързо да се оттеглят, защото сега синьоликите пехотинци бяха наближили, стреляйки на плътни групи, и се готвеха да атакуват нашия бурствер. Бронята не представляваше защита — тя беше само една ярка цел. Сър Роджър им даде сигнал с рога си да го последват и кавалеристите се разпръснаха в равнината.
Уерсгорците нададоха тържествуващ вик и се втурнаха напред. Сред настъпилото объркване в нашия лагер чух как командирите на стрелците крещят с глух глас своите заповеди. Тогава сивото гъше ято на стрелците се понесе в небесата с фученето на силен вятър. После се спусна страховито надолу върху уерсгорците. Докато първите стрели все още се издигаха, дългите английски лъкове вече изстрелваха втори залп. Стрела, излетяла с такава сила, пронизва тялото и излиза от другата му страна — с широкия си режещ връх в кръв. Ето че и арбалетите — по-бавни, но още по-мощни — започнаха да косят най-близките нападатели. Мисля, че в тези няколко мига уерсгорците сигурно са изгубили половината от бойците си.
Въпреки това, упорити почти като англичани, те се нахвърляха върху самата стена. Но тук нашите обикновени войници бяха готови да ги посрещнат. Жените стреляха ли, стреляха, сваляйки немалка част от враговете. Онези от тях, които се бяха приближили толкова, че самострелите ставаха излишни, трябваше да отбиват брадви, копия я куки, боздугани и вериги с топузи, ками и мечове.
Въпреки страхотните загуби уерсгорците продължаваха да имат числено превъзходство от двама или дори трима бойци срещу един. И все пак едва ли би могло да се каже, че това беше честно премерване на силите. Те не бяха защитени с брони. Единственото им оръжие при ръкопашен бой беше някакъв нож, прикрепен за цевта на самострелите им, който ги превръщаше в едно крайно нескопосано копие, като изключим приклада на самия самострел. Малцина от тях носеха сачмострели, които ни причиниха известни загуби.
Но при тази бъркотия като правило, когато Джон Синьото лице стреляше срещу Хари Англичанина, той не улучваше дори когато се мереше право в целта. Преди Джон да успее да стреля още веднъж, Хари му намираше слабото място с алебардата.
И настъпи краят, когато нашата кавалерия нападна уерсгорската пехота в гръб и започна да поваля вражите войници. Рухнали духом, те побягнаха, стъпквайки в слепия си ужас своите собствени другари. Конниците се втурнаха след тях с радостни ловджийски викове. Когато отстъпващите войници на противника бяха вече доста далече, нашите дълги лъкове дадоха още един залп. Въпреки всичко мнозина спасиха кожите си, избягвайки в последния момент вероятността да бъдат намушкани на копията, тъй като сър Роджър се оттегли с хората си, когато забеляза, че тежките бойни машини се връщат, громолейки с веригите си.
По Божията милост аз бях толкова зает в този момент да помагам на ранените, които ми донасяха, че не разбрах нищо. Но командирите ни решили, че независимо от всичко, с нас е свършено. Защото атаката на уерсгорците не бе безрезултатна. Тя беше показала на костенуркоподобните машини как да избягват нашите ями. И сега железните гиганти настъпваха по полето, превърнато в червеникава кал, и ние не виждахме начин да ги спрем. Томас Булард отпусна безсилно рамене, сядайки, както беше с доспехите си, край бойния флаг на барона.
— Ех — въздъхна той, — взехме си нашето. Сега кой ще тръгне с мен да им покажем как могат да мрат англичаните?
Угриженото лице на сър Роджър се смръщи.
— Имаме по-тежка задача от тази, приятели -рече той. — Постъпихме правилно, като рискувахме живота си, за да победим. Сега, когато над нас е надвиснало поражението, нямаме право да захвърляме този живот като непотребен. Трябва да оцелеем — ако е нужно дори като роби, — за а не бъдат нашите жени и деца съвсем сами на този свят.