— Призовавам ви да се предадете — каза баронът. — Не ме принуждавайте да унищожа вашите нещастни, невежи сънародници. Давам ви думата си, че към вас ще се отнасят както подобава и ще ви бъде позволено да пишете до къщи за откуп.
— Да се предам на варварин като тебе?! Аз?! — изрече дрезгаво уерсгорецът. — Само защото разполагате с някакви… с някакво проклето оръдие, което не може да бъде засечено? Никога! — Той замълча за миг. — Но аз ще се отърва от вас. Ще ви позволя да заминете с пленените от вас кораби.
— Сир — възкликнах аз, превеждайки казаното, — нима наистина ще се измъкнем?
— Едва ли — отвърна сър Роджър. — Не забравяй, че не можем да намерим пътя за връщане, а освен това не смеем да молим за помощта на опитен навигатор, защото ще разкрием слабостта си и ще бъдем нападнати отново. Дори ако по някакъв начин се доберем до дома с тяхна помощ, това змийско гнездо ще остане и ще продължи да подготвя ново нападение срещу Англия. Не, страхувам се, че онзи, който язди мечка, не може лесно да слезе от нея.
С натежало сърце съобщих на синьокожия благородник, че ние сме дошли за нещо повече от неговите раздрънкани, старомодни звездолети и че ако не се предаде, ще бъдем принудени да опустошим земите му. Харуга изръмжа в отговор и подкара колата си към лагера на уерсгорните. Ние също се върнахме в нашия. Червения Джон Хемуърд току-що бе пристигнал от гората с групата на отец Симон, на която се бе натъкнал по пътя към лагера:
— Ние излетяхме към оня замък, Стуларакс, без да се прикриваме, сир — заразказва той. — Видяхме други летателни кораби около нас, но никой не прояви враждебност, смятайки нашия кораб за един от техните. Давахме си сметка обаче, че нито един страж на крепостта няма да ни позволи да се приземим, без да ни зададе някои въпроси. Затова незабелязано кацнахме в някакви гори, на няколко мили от главната кула на Стуларакс. Монтирахме нашата метателна машина и поставихме един от онези експлозивни заряди в нея. Идеята на сър Оуен беше да изстреляме няколко от тях, за да деморализираме външната им отбрана. Тогава бихме могли да се приближим незабелязано пешком, като междувременно неколцина от нас останат край катапулта, готови да изстрелят още няколко заряда, когато вече сме съвсем близко, за да съборим стените на крепостта. Очаквахме, че гарнизонът ще се пръсне да търси нашия кораб наоколо, а през това време ние бихме могли да влезем незабелязано вътре, да избием стражите, оставени там, да задигнем колкото се може повече оръжие от арсенала на крепостта и да се върнем при нашия кораб.
На това място, мисля, че ще е добре да обясня какво представляваше катапултът, тъй като той повече не се използва. Това беше най-елементарната, но в много отношения най-ефикасната обсадна машина. По принцип тя се състоеше само от един лост, грамаден наистина, люлеещ се свободно около някаква опорна точка (ос). Едно много дълго рамо завършваше с кош за изхвърляните оръжия, докато на късото рамо бе закрепена каменна тежест, често от няколко тона. Това, последното, биваше издигано посредством скрипец, а после кошът се напълваше. Тогава тежестта биваше освобождавана и при падането си завърташе рязко дългото рамо, което описваше мощна дъга.
— Не бях обръщал особено внимание на онези заряди — продължи Червения Джон. — Ами че всяко от тях не тежеше повече от пет фунта. За нас трудността беше в това да нагласим катапулта така, че да ги изхвърли само на няколко мили. Питах се какво ли могат толкова да направят, освен да се пръснат с гърмеж. Виждал съм как се използват катапулти при обсадата на френски градове. Запращахме тежести от по тон-два, а понякога и умрели коне през стените… Но нямаше как, заповедта си беше заповед. Тъй че аз собственоръчно нагласих малкия заряд, както ми беше обяснено, и го изстрелях. Дум! Като че целият свят се взриви. Длъжен съм да призная, че това нещо беше по-добро за хвърляне от мъртъв кон.
През телескопичните екрани можахме да видим, че крепостта бе почти напълно изравнена със земята. Вече нямаше смисъл да я нападаме. За по-сигурно изпратихме още няколко заряда срещу нея. Сега там няма нищо освен една огромна стъкловидна яма. Сър Оуен прецени, че разполагаме с оръжие, което е по-полезно от всяко друго, което имаме, и аз рекох, че той има право. Тъй че ние се приземихме сред горите на няколко мили оттук и след като влачихме катапулта известно време, го монтирахме отново. Ето туй е, дето ни отне толкоз време, милорд. Когато сър Оуен видя от въздуха какво става долу, ние изстреляхме един заряд само колкото да поуплашим врага. Сега сме готови да им натрием носовете толкоз, колкото желаеш, сир.