Очите му добиха замислено изражение, когато отправи поглед към кораба.
ГЛАВА ВТОРА
Отидох, както ми бе наредено, с одобрението на моя абат, който реши, че в случая на духовното и на светското начало трябва да се гледа като на едно цяло. Вървях по залетите от слънце улици, заобикаляйки локвите, а градът бе необичайно тих. Народът беше в църквите или се бе събрал по къщите. От войнишкия лагер се чуваше още една меса. Корабът се извисяваше като планина и в сравнение с него сътворените от нас неща изглеждаха незначителни. Но ние се чувствахме окуражени, дори малко екзалтирани, струва ми се, от победата си над сили, които явно не бяха от този свят. Макар и самодоволно, изглеждаше неизбежно заключението, че Бог одобрява делата ни.
Пресякох двора на замъка, след като ме провериха трима стражи, и се запътих право към голямата зала. Замъкът Ансби бе стар нормански градеж, мрачен на вид и студен за обитаване. Залата вече беше тъмна, осветена от свещи и от голям, трепкащ огън, който изкарваше наяве от неспокойната сянка оръжията и гоблените по стените. Около масата седяха благородниците, по-видните граждани на градчето и прославени воини. Носеха се звуци от разговори, от шетащи насам-натам слуги, от търкалящи се по рогозките кучета. Гледката изглеждаше успокояващо позната, но въпреки това се усещаше значително напрежение. Сър Роджър ме покани да седна до него и до съпругата му — знак за особена почест. Тук искам да опиша сър Роджър дьо Турнвил, рицар и барон. Той беше едър, добре сложен мъж на тридесет години, със сиви очи и костелив, клюнест нос. Носеше сламенорусата си коса по възприетата от перовете пълководци мода — буйна на върха на главата и обръсната надолу. Това донякъде разваляше иначе мъжествения му облик, защото имаше уши като дръжки на кана. Произхождаше от бедна и изостанала област и по-голямата част от живота си бе прекарал във войни. Поради това на него му липсваше дворцовата изтънченост макар че посвоему той бе интелигентен и приветлив. Съпругата му — лейди Кетрин — бе дъщеря на виконт Дьо Морней. Мнозина бяха на мнение, че тя се бе омъжила за човек не от своята среда, тъй като бе израсла в Уинчестър, заобиколена от елегантност и модна изисканост. Беше много красива, с големи сини очи и кестенява коса, но имаше нещо мъжко в нея. Имаха само две деца: Робърт, хубаво момченце на шест години, който беше мой ученик, и тригодишно момиченце — Матилда.
— Сядай, братко Парвус! — прокънтя гласът на господаря. — Налей си пълен бокал с червено вино. Поводът заслужава да се полее с нещо повече от ел8.
Деликатният нос на лейди Кетрин се смръщи за миг: в нейния стар дом ел пиеше само простолюдието. Когато бях настанен край масата, сър Роджър се наведе към мен и вече сериозно ме попита:
— Какво разбра? Демон ли сме хванали? Всички около масата притихнаха. Даже кучетата се смириха. Можех да чуя пукота на съчките и как се поклащат покритите с прах древни знамена, провесени на гредите над главите ни.
— Така ми се струва, милорд — отговорих предпазливо аз. — Защото той много се разгневи, когато го поръсихме със светена вода.
— Но въпреки това не изчезна сред облак дим, нали? Аха! Ако това са демони, то те не са роднини на нито един от онези, за които съм чувал. Те са смъртни като хората.
— Дори повече, сир — обади се един от неговите командири. — Защото те са лишени от души.
— Не ме интересуват техните идиотски души — изсумтя сър Роджър. — Интересува ме корабът им. Разгледах го след битката. Какъв кораб. Господи. Истински Левиатан9 Бихме могли да натоварим целия Ансби на него и пак да остане място. Попита ли демона защо само за стотина от тях е необходимо толкова пространство?
— Той не говори нито един от известните езици, милорд.
— Глупости! Всички демони знаят най-малкото латински. Той просто се инати.
— Може би се нуждае от кратка среща с твоя палач? — попита лукаво рицарят сър Оуен Монтебеле.
— Не, моля ви, по-добре не правете това — казах аз. — Той, както изглежда, е много схватлив. Вече повтаря много думи след мене и аз не вярвам той просто да се прави, че не разбира. Дайте ми няколко дни и аз може би ще съм готов да разговарям с него.
— Няколкото дни могат да се окажат твърде фатални — възропта сър Роджър. Той хвърли говеждата кост, която глозгаше, на кучетата и шумно облиза пръстите си. Лейди Кетрин го погледна осъдително и посочи купата с вода и кърпата пред него.
— Съжалявам, скъпа моя — смотолеви той. — Никога не мога да запомня тия новотии.