— Е — казва притеснено, — трябва да тръгвам.
— Да. — Стройната фигура е изпъната като струна.
— Вярвам — изрича той, като се прокашля несигурно, — вярвам, че си научила всичко, което е необходимо. — Няма отговор, затова продължава: — Помни, най-важното е да се държат строго по време на уроците онези момчета, дето учат уерсгорски. В противен случай ще бъдем като глухонеми сред нашите врагове. Не се доверявай никога на нашите пленници. По двама стражници трябва да бъдат неотлъчно с всеки един от тях.
— Разбира се — и кимва. Стои изправена, без своята прилепваща към главата шапчица и светлината на свещите се плъзга по навитата на масури кестенява коса. — Трябва да помня също, че на прасетата не е необходимо да даваме от новия фураж, с който храним другите животни…
— Това е изключително важно! Също така гледай крепостта да е добре подсигурена с провизии. На онези от нашите, които са яли местна храна, все още им няма нищо, така че можеш да реквизираш известно количество зърно от хамбарите на уерсгорците.
Мълчанието все повече се сгъстява между тях.
— Е, хайде — казва, — трябва да вървя.
— Бог да ви пази, милорд. Застава неподвижно за миг, изучавайки и най-леката промяна в интонацията на нейния глас.
— Кетрин…
— Да, милорд?
— Аз те провалих — изрича с мъка той. — И което е по-лошо: пренебрегнах те.
Нейните ръце се протягат, като че ли несъзнателно. Неговите загрубели длани ги обхващат.
— Всеки би могъл да сбърка — казва тя развълнувано.
Той събира смелост да погледне в очите й.
— Ще ми дадеш ли залог?
— За благополучното ти завръщане…
Той спуска ръце върху кръста й, притегля я към себе си и вика радостно:
— И за моята окончателна победа! Дай ми твоя залог и аз ще поставя тази империя в краката ти!
Тя се освобождава от прегръдката му. По устните й се изписва отвращение.
— Кога ще започнеш да търсиш нашата Земя?
— Що за достойнство е да летиш незабелязан от никого към дома и оставяш самите звезди като свои врагове?
Гордостта пърха в думите му като птица в кафез.
— Господ да ми е на помощ — прошепва миледи и побягва. Той остава неподвижен още малко, докато шумът от стъпките й се изгубва из студените коридори. Тогава се обръща и излиза, насочвайки се към хората си.
Бихме могли да се натъпчем в един от големите кораби, но сметнахме, че е по-добре да се разпределим в няколко. Бяхме ги пребоядисали, използвайки запасите от боя на уерсгордите. Тази работа свърши един от хората на сър Роджър, който имаше някакви умения по хералдика. Сега те бяха аленочервени, златисти и виолетови, а на флагманския кораб бяха изобразени гербът на рода Дьо Турнвил и леопардите на Англия35.
Тариксан изчезна зад нас. Ние се оказахме в такова странно състояние, при което се люлееш напред-назад в пространството в повече измерения от обичайните три на Евклид и което уерсгорците наричаха „свръхсветлинно движение“. Звездите отново блестяха ярко около нас и ние се забавлявахме да даваме имена на новите съзвездия: Рицар, Орач, Арбалет и много други, включително и такива, каквито не е благопристойно да се споменават тук. Пътуването не трая дълго — само няколко земни дни, доколкото можехме да съдим по часовниците си. По време на него успяхме да отпочинем и когато влязохме в планетарната система на Бодавант, вече се чувствахме нетърпеливи като хрътки.
До този момент вече ни бе станало ясно, че има много слънца, различни по цвят и големина, всички свързани помежду си. Уерсгорците подобно на хората предпочитаха малките жълти слънца. Бодавант бе по-червеникав и по-малко горещ. Само една от неговите планети беше населена, което беше типичният случай. Но макар че планетата Бода би могла да бъде колонизирана от хора или от уерсгорци, те биха я счели за мрачна и студена. По тази причина нашите врагове не си бяха дали труд да покорят местните джайри, а просто се задоволяваха да не допускат разширяването на владенията им и им бяха наложили крайно неизгодни търговски споразумения.
35
Леопардите на Англия — има се предвид гербът на тогавашната английска династия, на който са били изобразени три леопарда. — Бел. прев.