— Какво да правим? — извика отчаяно. — Ние изгубихме пътя към Земята!
— Може да бъде намерен отново — рече сър Оуен.
— След стогодишно търсене?
Наблюдаваше я мълчаливо, преди да отговори.
— Не бих искал да създавам напразни надежди на такова красиво създание. Но от време на време разговарям с Бранитар. Разбираме се малко трудно, а и несъмнено той не вярва особено на което и да е човешко същество. И все пак… някои от нещата, които казва… ме карат да смятам, че пътят към дома би могъл да бъде намерен.
— Какво? — Две треперещи ръце се вкопчиха здраво в него. — Как? Къде? Оуен, полудял ли сте?
— Не — отвърна с преднамерена суровост. — Но нека предположим, че това е истина и че Бранитар може да ни върне въпреки всичко. Предполагам, той няма да направи това даром. Смятате ли, че сър Роджър ще преустанови своя кръстоносен поход и ще се върне безметежно в Англия?
— Той… защо…
— Не заявява ли отново и отново: докато Уерсгорската империя съществува, Англия е в смъртна опасност. Нима откриването на пътя към Земята няма да го накара само да удвои усилията си? Не, каква е ползата да открием пътя за връщане. Войната пак би продължила — до окончателната ни гибел.
Тя потрепери и се прекръсти.
— След като съм тук — завърши сър Оуен, — бих могъл да проуча дали пътят към дома действително може да бъде намерен. Вие вероятно можете да измислите някакъв начин, за да използвате тези познания, преди да е станало твърде късно. — Изискано се раздели с нея, пожелавайки й приятен ден, което тя не чу, и купукайки, изчезна в гората.
ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
Изминаха много от дългите дни на Тариксан: цели седмици земно време. След като превзе първата планета, която бе набелязал, сър Роджър се насочи към следващата. Тук, докато неговите съюзници отвличаха вниманието на противниковите артилеристи, той атакува главната крепост по суша, използвайки покривала, за да скрие приближаването си. Това бе мястото, където Червения Джон Хемуърд спаси една пленена принцеса. Вярно, че косата и бе зелена и че имаше къдрава антена на главата, както и че не съществуваше никаква възможност за интимност между съществата от нейния вид и други раси. Но човекоподобието и изключителната благородност на Ваштунари донесоха голяма разтуха на самотния англичанин. Дали в този и други подобни случаи остават валидни забраните на Левит41, все още горещо се дебатира.
Уерсгорците атакуваха от космоса, разполагайки своите кораби на пръстен от астероиди. Докато бе на път, сър Роджър реши да изключи изкуствената гравитация на кораба и накара хората си да се упражняват в тези условия. Така че сега, свикнали с безтегловността, нашите стрелци извършиха прочутото нападение, което бе наречено „Битката на метеоритите“. Едноярдовите им стрели пронизваха космическите скафандри на множество уерсгорци, но липсваха изпепеляващите лъчи или магнитните импулси, които да издават позициите на стрелците. Лишен на практика от живата си сила, врагът се изтегли от цялата планетарна система. Адмирал Белджад бе сложил ръка междувременно върху други три слънца, докато уерсгорците се сражаваха с нас, така че те трябваше да се оттеглят доста далеч.
А на Тариксан сър Оуен Монтебеле успя да спечели изцяло благоволението на лейди Кетрин. Той и Бранитар внимателно се изучаваха един друг под претекста на лингвистичните си занимания. В последна сметка и двамата решиха, че са постигнали разбирателство. Оставаше да бъде убедена баронесата.
Двете луни бяха изгрели. Върховете на дърветата изглеждаха като посребрени от техните лъчи; двойни сенки падаха върху тревата, където блещукаха капки роса. Беше дошъл оня час, когато звуците на нощта стават познати и успокоителни. Лейди Кетрин напусна павилиона си, както го правеше често, когато децата заспиваха, а тя оставаше да будува. Загърната в качулата мантия, тя се спусна по една пътечка, която постепенно се превръщаше в улица на новото селище, отмина полузавършените, построени от плет колиби, изглеждащи като блокове от сянка под светлината на луните, и излезе на една ливада, през която течеше ручей. Водата ромолеше по камъните, хвърляйки меки отблясъци. Лейди Кетрин вдъхна с наслаждение топлия, непознат аромат на цветята и си спомни поляните с цъфнали глогини в Англия, където те като деца короноваха Кралицата на пролетта. Спомняше си как седеше на чакълестия бряг на Дувър, току-що омъжена, когато нейният съпруг потегляше на една лятна кампания във франция и махаше-махаше, докато и последният плавателен съд изчезна от хоризонта. Сега тя стоеше на един по-студен бряг, бряг от звезди, и никой не би видял нейната кърпичка, ако реши да я размаха. После сведе глава, но си каза, че няма да плаче.
41
Левит — третата книга на Мойсеевото петокнижие от Стария завет: явно се има предвид забраната да се извършва содомия. — Бел. прев.