Същото повтаряше и сър Оуен — отново и отново, през цялото време, когато той беше единственият на този остров, единственият, с когото можеше да сподели. Тя си спомняше обгорените тела под развалините на крепостта; как малката Матилда бе крещяла от ужас при обсадата на Дарова всеки път, когато снаряд бе разтърсвал стените; спомняше си и за зелените английски гори, където бе ходила на лов със соколи със своя съпруг в първите години на техния брак; мислеше за годините, които той вероятно щеше да прекара в сражения — за кауза, която не разбираше.
Вдигна очи към луните и техните лъчи пробягнаха с хладен блясък по насълзеното й лице. После рече:
— Добре. Съгласна съм.
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
Не мога да кажа какво накара сър Оуен да стане предател. В душата му се бореха две начала. В нейните най-дълбоки кътчета сигурно винаги е бил затаен споменът как народът на неговата майка бе страдал от народа на баща му. Несъмнено чувствата му бяха отчасти точно такива, каквито изразяваше пред лейди Кетрин: страх от положението, в което се намирахме, неувереност в нашата победа, любов към нея и загриженост за безопасността й. От друга страна, съществуваше и далеч не така благороден мотив, който може би се бе породил от една чисто умозрителна идея, но с времето тя бе придобила своята практическа насоченост. Какво не би могло да се постигне на Земята с няколко уерсгорски оръжия!
Ти, който четеше моята хроника, спомени някоя и друга думичка за горкия сър Оуен Монтебеле.
Каквото и да е ставало вътре в него, външно предателят действаше дръзко и интелигентно. Внимателно следеше поведението на уерсгорците, изпратени да помагат на Бранитар. През седмиците на техния упорит труд, когато онова, което Бранитар не си спомняше, беше извлечено от паметта му, докато спеше, и беше изследвано с математически методи, рицарят тихомълком подготвяше звездолета за път. Постоянно трябваше да повдига духа на своята съучастничка, баронесата.
Нейната готовност често се сменяше от нерешителност, тя плачеше, нападаше го с гневни думи, крещеше му да се маха от очите й.
Веднъж пристигна кораб със заповед част от хората на Тариксан да се заселят на поредната завладяна планета. Донесе и писмо на сър Роджър до жена му. Милордът ми го бе продиктувал, защото неговият правопис не беше особено добър, и аз се заех да поизгладя малко изразите му, та да внуша чрез тях — въпреки суровостта им — някакво чувство за смирение и търпелива любов. Лейди Кетрин незабавно написа отговор, в който признаваше своите деяния, и молеше за прошка. Но сър Оуен предугади това, взе писмото преди корабът отново да потегли на път, изгори го и я убеди да се подчини на техния план. Така беше най-добре за всички — кълнеше се той — дори за нейния съпруг.
В края на краищата тя даде на своето западащо село някакво мъгляво обяснение, че смята да отиде при съпруга си. След това се качи на звездолета с децата си и с две прислужнички. Сър Оуен бе овладял управлението на кораба дотолкова, че бе в състояние да го насочи по някой известен маршрут — за което просто беше необходимо да се натиснат съответните бутони, — така че и той успя да се присъедини открито към тях. В нощта преди отлитането рицарят тайно качи на борда уерсгорците: Бранитар, лекарят-психолог, пилотът, навигаторът и двама войници, обучени да си служат с онези бомбарди, които се подаваха от корпуса. Те бяха безвредни в кораба, където въоръжени бяха само той и Кетрин. Допълнителни ръчни оръжия бяха скрити в скрина за дрехи, намиращ се в стаята и: там непрестанно стоеше една от прислужничките. Девойките толкова се страхуваха от синьоликите, че ако някой от тях би се опитал да проникне вътре, за да вземе огнестрел, писъците им незабавно биха вдигнали на крак самия сър Оуен.
Независимо от това рицарят и благородничката трябваше да следят своите спътници като вълци. Защото най-логичното нещо, което Бранитар би могъл да направи, бе да насочи кораба към Уерсгориксан, където да информира императора за местоположението на Земята. Ако уерсгорците превърнеха цяла Англия в заложник, сър Роджър не би имал друг избор, освен да се предаде. Дори само разбирането на факта, че ние не сме представители на велика звездна цивилизация, а прост и невинен християнски народец, агнета, отведени на заколение, би било достатъчно да осмели уерсгорците и да деморализира нашите съюзници. Ето защо Бранитар по никакъв начин не трябваше да получи възможност да издаде нашата тайна. Поне докато не бъдат изпълнени плановете на сър Оуен. Вероятно никога. Сигурен съм, че на свой ред Бранитар предвиждаше определени заплахи за себе си и своите спътници в момента, когато би свалил своя човешки товар на английска земя. Несъмнено кроеше и свои планове, за да не допусне изненади. Но в момента интересите на двете страни съвпадаха.