Занимавах се с него дълги часове и през следващите няколко дни почти не виждах външния свят. Сър Роджър бе поставил своето владение в изолация. Според мен това се дължеше на силните му опасения, че някой граф или херцог може да сложи ръка на кораба. Със своите най-будни хора баронът прекарваше значителна част от времето си на него, опитвайки се да проумее всички чудеса, с които се сблъскваше там. Дългоухият Бранитар вече можеше да говори и се оплаква от диетата на хляб и вода, като заплаши, че ще си отмъсти. Все още се боях от него, но си придавах безстрашен вид. Естествено, нашият разговор вървеше значително по-бавно, отколкото го предавам тук, прекъсван от многобройни паузи, през които търсехме необходимите думи.
— Вие сами сте си виновни за това, което се случи — му казах веднъж. — Трябваше по-добре да помислите, вместо да нападате невинни християни.
— Какво е това „християни“? — запита Бранитар.
Слисан, аз помислих, че той се прави на невежа. За да проверя, го накарах да каже с мен „Отче наш“. Бранитар не изчезна сред облак дим и това ме озадачи.
— Струва ми се, че разбирам — каза той. — Ти споменаваш някакви примитивни племенни вярвания.
— Нищо подобно! — възразих възмутено аз. Започнах да му обяснявам догмата за Светата троица, но не бях стигнал още до транссубстанцията10, когато той нетърпеливо махна със синята си ръка. Тази ръка доста приличаше на човешка, като изключим дебелите остри нокти.
— Няма значение — рече Бранитар. — Всички християни ли са толкова кръвожадни като вас?
— Може би щяхте да имате повече късмет, ако бяхте попаднали при французите. Но не ви провървя, защото се приземихте сред англичани.
— Упорито племе — поклати глава той. — Това ще ви струва скъпо. Но ако ме пуснете веднага, ще се опитам да смекча отмъщението, което ще ви сполети.
Останах със зяпнала уста, но се съвзех и с доста хладен тон поисках от него да се изясни, да каже откъде идва и какви са намеренията му. Неговите обяснения отнеха доста време, защото самият му начин на мислене бе странен. Убеден бях, че лъже, но докато правеше това, поне подобряваше латинския си език.
Изминали бяха две седмици от приземяването на кораба, когато сър Оуен Монтебеле дойде в абатството и поиска да разговаря с мен. Посрещнах го в градината; намерихме пейка и седнахме.
Сър Оуен беше най-малкият син от брака на един дребен саксонски благородник от Мочурищата с някаква жена от Уелс. Смея да кажа, че прастарият конфликт между двата народа тлееше странно в душата му, но той излъчваше и присъщото на уелсците очарование. Приет първоначално като паж, а после и като оръженосец на един прославен рицар от кралския двор. младият Оуен бе спечелил изцяло благосклонността на своя господар и заради това бе получил всички привилегии, с които се ползват люде от далеч по-благородни потекла. Пътувал бе надлъж и нашир, бе станал трубадур на някакъв владетел, посветен бе в рицарско звание — и изведнъж, като паднал от небето, той се появи отново и без пукната пара. Надявайки се да си намери късмета, той се бе добрал до Ансби, за да се присъедини към наемната армия. Макар да беше доста сърцат, в него имаше нещо прекалено прелъстително според разбиранията на повечето мъже; твърдеше се, че нито един съпруг не се чувства сигурен, когато той се навърта наоколо. Това не беше съвсем вярно, защото сър Роджър се бе привързал към младия човек, възхищаваше се на неговите съждения за нещата и на образованието му и бе доволен, че лейди Кетрин има около себе си някого, с когото да споделя интересите си.
— Идвам по поръчка на господаря, братко Парвус — поде сър Оуен. — Той иска да знае колко дълго още ще укротяваш нашия звяр.
— О… той говори вече доста свободно — отвърнах аз. — Но продължава толкова нагло да разправя разни небивалици, че засега едва ли има нещо, което си струва да съобщя.
— Сър Роджър става все по-нетърпелив, а и хората трудно могат да бъдат удържани повече. Те са подложили на разсипия неговото имение и не минава нощ без кавга или убийство. Ако не тръгнем скоро, няма да тръгнем въобще.
— Тогава, умолявам ви, не тръгвайте — рекох аз. — Не с вашия дяволски кораб. — Можех да видя неговия умопомрачително дълъг силует и носът му, увенчан от ниски облаци, да се извисява отвъд стените на абатството. Той ми внушаваше ужас.
— Какво ти каза това чудовище? — запита рязко сър Оуен.
— То има наглостта да твърди, че идва не отдолу, а отгоре. От самия рай!
— То да не е… ангел?
— Не е. Казва, че нито е ангел, нито е дявол, а че бил представител на друга простосмъртна раса като човешката.
10
Транссубстанция — променяне на същността, преосъществяване между Бог Отец, Бог Син и Свети Дух. — Бел. прев.