— Не се бавете, лейди Лейла — пошепна в ухото й лейди Бланш. — Дайте воала си на благородния рицар. Всички чакат.
Нима това беше последният път, когато имаше възможност да погледне Ги в очите? Нима никога повече нямаше да го държи в прегръдката си и да се радва на целувките му? Едва предупредителните думи на младата дама й напомниха за взетото решение.
— Не мога — отговори с треперещ глас тя. — Не мога да покажа лицето си. Не мога да наруша правилата на приличието заради вашите варварски обичаи.
По редиците на зрителите се понесе шепот. Лейди Бланш нададе ужасен писък. Ала скоро всички замлъкнаха, защото Ги дьо Варен вдигна ръка и с рицарски жест я притисна до сърцето си. Гласът му прозвуча странно чуждо през спуснатото забрало, но все пак беше достатъчно ясен, за да разкрие веселите нотки в него.
— Любима моя господарке, радвам се, че желаете да запазите красотата си единствено за моите очи. Вашата преданост ме трогва до сълзи.
Нито следа от гняв и укор. Очакванията й отново се бяха оказали напразни. Ги дьо Варен обърна с лекота мощния бял жребец и се върна на мястото си зад бариерата, където Роджър Жерве го очакваше с явно нетърпение. Арбитърът вдигна златния флаг, а когато го спусна, тълпата му отговори с невъобразим ликуващ рев. Полето се огласи от въодушевени викове.
Лейла виждаше само двамата противници, които препускаха като вихър един срещу друг. Копията се сблъскаха с оглушителен шум, последва ги трошене на метал.
— О, небеса, и двете копия се счупиха! — провикна се изумено граф Съри.
Лейла проследи как Ги се връща на мястото си зад бариерата и сърцето й замря. Съпругът й получи ново копие от ръката на един паж, Роджър направи същото. Колко още щеше да продължи тази безсмислена битка? В гърлото й беше заседнала буца. Златното знаме отново бе вдигнато, а когато се спусна, белият и враният кон се хвърлиха един срещу друг. И след третия сблъсък Ги дьо Варен и Роджър Жерве успяха да се задържат на седлата.
— Това е последният двубой. Ако и този път няма победител, борбата остава нерешена — обясни на висок глас арбитърът.
Лейла затвори очи и стисна до болка ръце.
— О, не! — прошепна задавено лейди Бланш. — Вижте, те нападат отново!
Лейла отвори стреснато очи и едновременно с това си пожела да не види нищо. Нервите й бяха опънати до скъсване. Когато Ги дьо Варен се строполи тежко от седлото и се просна с цялата си дължина на земята, тя едва удържа напиращия в гърлото й вик. Минаха няколко секунди, които й се сториха цяла вечност. Защо съпругът й не ставаше? Защо не помръдваше? Зрителите зашепнаха възбудено. Рицарят, чиято победа бяха чакали, бе паднал. Ранен, може би дори мъртъв.
Няколко от застаналите най-близо прескочиха оградите и се втурнаха към падналия, следвани от десетина рицари с цветовете на дома Дьо Варен, които бяха спрели конете си извън арената.
Кръвта биеше лудо в слепоочията й.
— Не, не, това не може да бъде, не и Ги… — шепнеше задавено тя.
Изправи се като лунатичка, отблъсна ръката на Бланш, която се опита да я задържи, и се затича надолу по стълбичката, която водеше към арената. Трябваше да отиде при съпруга си. Сляпа и глуха за всичко, което ставаше наоколо, Лейла си проправяше път през нервно потрепващи коне, уплашени рицари и бързащи хора, за да стигне до мястото, където лежеше Ги.
— Пуснете ме — молеше задавено тя, без да забелязва, че от очите й се стичат сълзи. — Трябва да видя съпруга си.
Още не беше стигнала до него, когато полето се огласи от диво ликуване. Рицарите удряха като обезумели по щитовете си и надаваха бойните си викове. След миг прозвуча добре познатият й глас, тъмен и дълбок както винаги:
— Е, господа, боя се, че днес Жерве се оказа по-добрият воин. Май съм изразходвал всичките си сили през първата брачна нощ. Съжалявам, но красивата ми съпруга просто не ме остави да поспя.
Лейла замръзна на мястото си. Рицарите избухнаха в луд смях и бузите й пламнаха от срам. Облекчението й отстъпи място на бесен гняв. Тя едва не умря от страх, че Ги дьо Варен е смъртно ранен, а той си правеше шегички и обвиняваше нея за несръчността си!
— Благородната дама тъкмо идва при вас, лорд Дьо Варен! — извика един рицар, застанал до него.
Зрителите, които го бяха наобиколили, се разстъпиха почтително, за да й сторят място. Вече нямаше как да се оттегли незабелязано. Ги щеше да разбере, че тя се е уплашила за него и е побързала да му се притече на помощ.
Вече не можеше да го крие от себе си. Онова, което я тласна към Ги, беше любов, мъчителен страх за живота на любимия. Но не можеше да го признае и пред него. Не биваше да събужда в душата му неосъществими надежди. Тази любов беше невъзможна. Помежду им не се беше променило нищо. Тя щеше да удържи на думата си и да го напусне, за да се върне в Дамаск. Твърде дълго беше работила, за да постигне целта си, да осъществи мечтата на живота си. Ги дьо Варен не биваше да застава на пътя й. Трябваше веднага да измисли приемливо обяснение за появата си на арената.