Ги дьо Варен я притисна по-силно до себе си. Тонът й издаваше, че все пак изпитва нещо към този натрапен съпруг, колкото и малко да е то.
Спомни си случилото се преди известно време в Марсилия и си каза, че днес, на турнира, е било почти същото. И тогава, и сега Лейла беше отказала да признае дори пред себе си, че го желае. Не можеше да повярва, че е дотичала при него, водена само от лекарския си дълг. Дали сега не изпитваше известна радост, че двамата ще заминат за Уелс?
— Ако времето е благоприятно, ще пътуваме около три дни. — Той целуна тила й, вдъхна дълбоко аромата на розово масло и слабините му се наляха с желание. — Изпратих напред сър Хенри Лангтън с още двама рицари — продължи с обясненията си. — Филип трябва да бъде уведомен за пристигането ни.
— Кой е Филип?
Рицарят се сети, че никога не е споменавал това име, и побърза да обясни:
— Филип Д’Арси е мой несъщ брат от първия брак на мама. Той е свещеник и настойник на сина ми. По време на моето отсъствие управлява имотите в Уелс. — При мисълта за изненадата, която беше подготвил на сериозния, известен със строгия си нрав Филип, Ги едва не избухна в смях. Свещеникът отдавна се надяваше разпиляният му брат най-сетне да се ожени отново. — Филип е спокоен и овладян, но мисля, че ще ви хареса, защото и той е лекар.
Лейла не можа да възприеме напълно тази новост, защото близостта на тялото му не й позволяваше да разсъждава разумно. Ги отново покриваше тила й с леки целувки. В утробата й лумна буен пламък.
Макар че трепереше от желание, тя се постара да говори делово:
— Три дни път не е малко, съпруже мой. Щом държите да тръгнем толкова рано, би трябвало да се наспим добре.
— Права сте. Хайде да спим. Лека нощ, любов моя.
Лейла не отговори. Кръвта пулсираше в слепоочията й. Въздухът трепереше от чувствено напрежение и тя го усещаше с всяка фибра на тялото си. Изведнъж се озова просната по гръб, трепереща и усети в лицето си горещия дъх на мъжа си.
— Да върви по дяволите сънят — промърмори дрезгаво Ги дьо Варен и завладя устните й.
Пет дни след като напуснаха Уестминстър, те вече наближаваха Варен Касъл в Каунти Гуент. Късното следобедно слънце бавно залязваше зад хоризонта на запад.
Лейла, възседнала дребен дамски кон на сиви петна, се взираше в мрачната грамада насреща им. По време на целия път времето беше твърде неблагосклонно към тях. Постоянният дъжд правеше пътищата почти непроходими и забавяше напредването им, макар че Ги дьо Варен не преставаше да ги подканя да бързат. Той гореше от нетърпение да се прибере вкъщи и с голяма неохота им разрешаваше кратки почивки в простите селски гостилници.
Последния ден обаче слънцето прояви милост към уморените пътници и разкъса облаците. Появата му помогна на Лейла да види местността в съвсем друга светлина. Днес хълмовете не бяха забулени в гъста мъгла, веселите слънчеви лъчи прогониха мократа сивота на предишните дни. Отдавна бяха навлезли в земите на семейство Варен и все по-често срещаха по пътя си чифлици и цветущи селца. Хората веднага се стичаха от сламените си хижи, за да поздравят своя господар. Новината, че лорд Дьо Варен се е завърнал жив и здрав от Светите земи, се разпространяваше с луда бързина.
Варен Касъл се издигаше на един хълм над река Юск. Когато конете започнаха да се изкачват по възвишението, Лейла се почувства като в Дамаск, когато вървеше по пътя към затвора. Непристъпните сиви стени бяха също така заплашителни.
— Вижте, на онази бойница е застанал Никълъс — обади се зарадвано Ги и прекъсна мрачните й мисли. — А до него е Филип.
Лейла засенчи очи с ръка и успя да забележи развяващото се черно расо на свещеника и русата коса на застаналото до него малко момче, което се беше привело над парапета. Двамата стояха на площадката на кръглата кула, която се издигаше над дясното крило на крепостта. Пристигащите бяха още твърде далеч, за да могат да различат лицата им.
Лейла хвърли бърз поглед към съпруга си. В сравнение с могъщия му боен кон дребната й кобилка направо се губеше.
— На колко години е синът ви, господарю?
Устремил поглед към кулата, рицарят отговори:
— На шест. Питам се дали изобщо си спомня за мен. Не съм го виждал цели две години.
Лейла усети съжаление към този баща, който толкова дълго беше живял без детето си. Тя не притежаваше опит в общуването с деца, но чувствата щяха да я ръководят.