Ги я погледна и й се усмихна.
— Много се радвам, че се отказахте от булото. Щеше да бъде жалко, ако красота като вашата беше останала скрита от хората. Вие, мила господарке, печелите всяко сърце, достатъчно е човек само да ви погледне.
Лейла поруменя. Тя беше изоставила ориенталските си навици само защото не беше постигнала необходимото въздействие върху съпруга си. Защо да носи обичайните си дрехи, след като те само го развеселяваха?
Вече бяха стигнали подвижния мост пред главната порта. Решетката се вдигна, за да ги пропусне да влязат. При вида на острите железа, забити в тежките дървени колове, Лейла неволно се запита как ли щеше да избяга оттук. Сигурно щяха да й трябват доста пари, повече, отколкото можеше да получи срещу сребърната диадема в косата си и металния колан. Тежката порта на замъка, изработена от дебели греди и обкована с желязо, изглеждаше непреодолимо препятствие. Лейла се огледа страхливо и въздъхна облекчено, когато забеляза една малка портичка в отсрещното крило. Надеждата й за бягство отново се събуди.
Във вътрешния двор ги посрещна цяла тълпа рицари и въоръжени конници, които бяха охранявали замъка, докато господарят му отсъстваше. Прислужниците и управителите на околните селища също се бяха събрали в замъка. Между чакащите се виждаха и няколко богато облечени дами с деца, вероятно съпруги на рицарите, които се връщаха заедно с Дьо Варен. Ги й беше казал, че довечера ще има празнична вечеря по случай завръщането на господаря. Първо обаче щял да й даде възможност да се освежи и да си почине.
Когато съпругът й я прихвана през кръста и я вдигна от седлото, Лейла се разтрепери и напразно се опита да се овладее. Лицата и имената на хората, които й представи, се сляха в пъстър калейдоскоп. Лейла кимаше и се усмихваше, външно спокойна. Ги беше преплел пръстите си с нейните и не я пускаше. Откакто преди пет дни я бе събудил с целувка, това беше първото им по-близко докосване. При спомена за нощта преди тръгването Лейла се изчерви до корените на косите си. Слава Богу, че духаше хладен есенен вятър.
Едно момче разблъска множеството и се хвърли в протегнатите ръце на Ги дьо Варен.
— Никълъс! — извика радостно рицарят.
Той бе пуснал ръката на Лейла и посвети цялото си внимание на сина си.
След като целуна баща си, малкият се отдръпна назад и го огледа изпитателно.
— Един ден аз ще стана смел и страшен рицар като вас, татко, и ще нося същата тежка броня, нали?
Ги потисна усмивката си и отговори с подобаваща тържественост:
— Разбира се, синко, съвсем същата.
— А ще имам ли и боен кон като вашия?
— Мисля, че ще бъде още по-грамаден и буен. — Той притисна момчето до гърдите си и продължи: — Ти си станал истински мъж, откак заминах за Светите места. Просто не мога да повярвам на очите си!
Лейла отстъпи крачка назад. От пръв поглед й беше станало ясно колко се обичат бащата и синът. Къде обаче беше Филип Д’Арси?
Свещеникът бавно си пробиваше път сред радостно шумящото множество. Той беше по-възрастен от несъщия си брат и по нищо не му приличаше. Доста по-дребен и мършав, Филип носеше късо отрязана коса, която беше започнала да посивява. Само мрачното изражение на лицето и ъгловатата брадичка издаваха роднинството им. В сивите очи се съчетаваха остър ум и проницателност. Лицето му не издаваше вълнение, но когато Ги дьо Варен го удари дружески по рамото, чертите му се разведриха от мека усмивка.
— Въпреки всичко, което сте изстрадали, намирам, че изглеждате много добре, братко — установи свещеникът. Гласът му беше плътен и дълбок като на Ги. — Трябва да призная, че бях много загрижен, когато Хенри Лангтън ми разказа за раняването ви и за бягството от затвора. Но по всичко личи, че сте напълно възстановен. Добре дошли у дома.
— Благодаря ви, Филип. По пътя имах възможност да се убедя, че сте управлявали умело имота в мое отсъствие, а Никълъс… — Ги целуна малкото момче и отново го притисна до гърдите си, но то се изхлузи нетърпеливо от прегръдката на баща си и тръгна към Лейла, без да я изпуска от поглед. Изражението му беше замислено.
— Сър Хенри Лангтън каза, че новата ми майка е прекрасна дама — проговори непринудено то и лицето му засия. — Значи това сте вие.
При вида на красивото дете Лейла усети стягане в гърлото. Майката на малкия Никълъс трябва да е била извънредно красива жена. Дълбоките сини очи бяха възхитително допълнение към светлорусата коса. Никълъс имаше чертите на баща си, но твърдостта им беше смекчена от майчиния финес.
В гърдите на Лейла се надигна гореща жалост към онази нещастна Кристин, която напразно се бе мъчила да спечели любовта на Ги дьо Варен. Той не бе й дал почти нищо от себе си, докато към новата си съпруга беше повече от щедър и я отрупваше с цялата си любов и внимание. А тя, Лейла, не беше в състояние да се радва на любовта му. Колко странни и загадъчни бяха отношенията между мъжете и жените…