— Е, вече се наспахте, милейди.
— Инид — промърмори облекчено Лейла. — Къде е лорд Дьо Варен?
— Вашият благороден съпруг излезе доста отдавна начело на три дузини въоръжени рицари на коне — обясни прислужницата и вдигна тъмносините завеси, украсени със златни шнурове и пискюли. После прибави угрижено: — Времената са неспокойни, господарке. Тази сутрин дойде вест, че бунтовниците нападнали едно село наблизо и го запалили. За първи път се осмеляват да проникнат на наша земя. — Тя поклати укорително глава. — Вярно е, че и в моите вени тече уелска кръв, но аз не споделям омразата им към англичаните. Моите хора служат отдавна на лорд Дьо Варен и всички се гордеем с това.
Лейла побърза да потисне напиращия страх, тревогата за Ги. По време на дългия път към Англия беше научила поне едно: Ги дьо Варен знаеше как да се справя с опасностите. Вече започваше да разбира коя е голямата задача на лордовете край границата. Те не само защитаваха собствеността си, а пазеха и мира в кралството.
— Господарят вероятно ще се върне чак късно следобед. Ако не успеят да настигнат разбойниците, може да се забавят и повече. Но не се тревожете, милейди, нашият лорд ще се справи. Отец Д’Арси помоли да ви предам, че за него ще бъде чест да ви разведе из замъка.
Лейла смръщи чело. Перспективата да прекара няколко часа в компанията на сдържания свещеник не беше особено привлекателна. Но все пак беше по-добре, отколкото да седи самотна в покоите си със скръстени в скута ръце. Освен това за нея щеше да бъде само от полза да се запознае с положението в замъка.
Докато помагаше на младата си господарка да се облече, Инид не преставаше да бъбри. Описа й подробно снощния празник, при което кръглото й лице видимо се разхубави. Макар че Лейла не прояви особен интерес към менюто, речите и самохвалството на пияните конници, разказът на Инид поне разсея тревогата й за съпруга й. Не бива така, укори се мислено тя. Ги се бе отдалечил от нея само за малко, а тя не спираше да мисли за него. Какво ли щеше да стане, когато го напуснеше завинаги? Какъв глупав въпрос. Нима още не беше разбрала, че никога няма да го заличи от паметта си?
Тя въздъхна облекчено, когато Инид сплете косата й, сложи на челото й сребърната диадеми и нагласи тънкото було. Опитвайки се да избяга от тревожните мисли, Лейла забърза към вратата.
— Отец Д’Арси работи в стаята си на първия етаж — извика подире й Инид. — Ако не е там, ще го намерите в параклиса.
Лейла почука на три врати, без да открие свещеника, докато най-после чу гласа му зад четвъртата. Смутена, тя отвори вратата и трябваше първо да свикне с полумрака в оскъдно осветеното помещение. За разлика от спалнята с високите й прозорци, тук имаше само един тесен отвор високо в стената.
— Добро утро, лейди Лейла. — Отец Д’Арси стана от писалището си и се усмихна хладно. В сините му очи нямаше сърдечност и Лейла отново се почувства неловко. Този човек сякаш непрекъснато я обвиняваше в нещо. — Надявам се, че сте си отпочинали.
— Да, благодаря ви. Дългият сън ми се отрази добре. Въпреки това съжалявам, че пропуснах празненството.
— Нека това не ви тревожи. Всички проявиха разбиране към изтощението ви след дългото и уморително пътуване. Нахранихте ли се вече?
— Не, не съм гладна.
— Глупости — възрази остро свещеникът. — Ги сподели с мен загрижеността си за здравето ви и аз трябва да кажа, че я споделям. Тялото също изисква своето. Добрата храна е част от живота. — Той я покани с жест да седне до масичката, на която бяха наредени разнообразни ястия. — Заповядайте. Нахранете се добре.
Лейла преглътна напиращия на устните й отказ. Защо да се съобразява с този мъж само защото двамата имаха различни възгледи за здравословното хранене? Беше безсмислено да спори с него. Много пъти беше присъствала на ожесточени спорове между арабските лечители именно по тази тема. А колко ли по-трудно щеше да бъде между хора с различна вяра?
Забележката му я беше убедила, че между тях лежат цели светове. Нали и баща й беше споменавал, че християнските лекари са най-обикновени касапи и се блъскат като слепци в тъмното? Вероятно Филип Д’Арси изобщо нямаше да се вслуша в нея. Защо тогава да разваля настроението му?
Тя седна мълчаливо на дървената пейка, огледа препълнената чиния и се обърна към свещеника, който тъкмо посягаше към една глинена стомна:
— Малко вино?