Тя кимна. Защо не беше сложил ядене и за себе си?
— Вземете си, лейди Лейла. Аз вече закусих. — Дали беше прочел мислите й?
Отецът й подаде чашата и се върна на писалището си.
— Прощавайте, трябва да нанеса още няколко цифри в счетоводните книги.
Лейла отпи глътка вино и си взе парче прясно опечен хляб и малко сирене. Защо този свещеник беше толкова слаб и изпит при цялата тази изобилна и очевидно нездравословна храна? Тя чу дращенето на перото по пергамента и зарея поглед из ниското помещение. Дълга редица грижливо подредени и изтрити от прах книги на една лавица привлече вниманието й. За първи път, откак беше напуснала Дамаск, й направи впечатление, че някой притежава книги.
— Позволявате ли да погледна книгите ви? — попита тя, опитвайки се да не покаже любопитството си.
— Само някои от тях принадлежат на мен, медицински трактати, които църквата одобрява. Всичко останало е собственост на съпруга ви. Докато беше в Светите земи, аз се грижех за всичко в този дом. Затова ги донесох тук, но съм сигурен, че много скоро той ще ги върне отново в работната си стая.
Значи беше вярно, че Ги дьо Варен е образован мъж.
— Сигурен съм, че той няма да има нищо против, ако ги разгледате. — Свещеникът извади от редицата един дебел том. — Брат ми винаги е имал предпочитания към героичните легенди. — Погледът му беше изпитателен. — Снощи чух още много хвалби за вашата ученост. Знаете ли френски език?
— Не. Мама ме научи да говоря английски, но не мога да чета и пиша.
— Ги с удоволствие ще бъде ваш учител. Като господарка на Варен Касъл трябва да свикнете с английския.
Примамлива и в същото време твърде обезпокояваща мисъл: Ги дьо Варен щеше да я учи да пише и чете на нейния и негов майчин език. Колко жалко, че нямаше да се стигне дотам. Тя щеше да бъде далеч оттук, преди да се е провел дори един урок.
— Къде са медицинските ви книги? — попита бързо тя, за да не се отдаде на мрачните си мисли. — И те ли са на английски?
Лицето на свещеника веднага се затвори.
— Разбира се, че не. Всички са на латински.
— Прекрасно. — Лейла засия с цялото си лице. — Аз знам латински. Ще позволите ли…
— За какво, милейди? — прекъсна я рязко Филип Д’Арси. Познанията, които са събрани в тези трактати, надали ще ви бъдат от полза. Не вие сте лекарят във Варен Касъл, а аз. Предлагам ви още от самото начало да се заемете със задълженията си на господарка на замъка.
Той закрачи към вратата и черното расо се развя около мършавата му фигура.
— Мисля, че е време да ви разведа из замъка. Ги има голямо желание да опознаете бързо Варен Касъл, за да се почувствате тук като у дома си.
Неприятно засегната от острото му избухване, Лейла се надигна и безмълвно го последва навън. Изчака го да заключи вратата и да прибере големия ключ в джоба си. Ето защо я беше поздравил толкова хладно. Филип Д’Арси се боеше от медицинските й познания. Затова ли я оглеждаше толкова изпитателно? Затова ли не я харесваше?
— Ще започнем с голямата зала — изрече студено той и закрачи напред по тясната стълба. — Това е вътрешният двор на замъка. Тук…
Лейла престана да слуша обясненията му. Мислите се надпреварваха в главата й. Вероятно Филип Д’Арси се беше съгласил да я разведе из замъка само защото брат му го беше помолил за това. А учтивостта, с която се отнасяше към нея, беше само по задължение. Лордът не биваше да разбере какво е истинското отношение на управителя му към новата господарка.
Много й се искаше да каже на мършавия свещеник, че няма защо да се бои от нея, че тя е твърдо решена да напусне това чуждо място при първа възможност. Надяваше се, че много скоро ще има удобен случай за бягство. За съжаление трябваше да мълчи. Филип Д’Арси щеше веднага да отиде при брат си и да му съобщи за намеренията й. И какво щеше да стане тогава?
Лабиринтът от стаи, стълбища и коридори, бойници и вътрешни дворове скоро заплува като в мъгла пред очите на Лейла и тя закопня за тишината и уединеността на спалнята си. Замъкът беше толкова огромен, с няколко странични постройки и просторен параклис.
Спряха в градината за кратка почивка. Лейла постоя малко под оголелите плодни дръвчета и се загледа в последните есенни листа, носени от вятъра. При вида на розовите храсти в сърцето й нахлу болезнен копнеж по градините на Дамаск. Няколко увехнали цветчета още висяха по клонките. Рози от Дамаск. Те растяха на покривната тераса и във вътрешния двор на майка й. Как ли бяха дошли чак тук? Кой ли ги беше пренесъл от Светата земя? Когато Филип Д’Арси настоя да продължат пътя си, тя изпита облекчение. Оставаше им да разгледат складовете и зимниците.