Той дори не подозираше каква буря от чувства и мисли бушува в душата й.
— Ако не намерим всички необходими лекарства, два пъти в годината ще изпращам свои доверени хора в Марсилия, където хвърлят котва повечето кораби от Светите земи. Още утре тук ще бъдат поставени двадесет легла, а вече съм ви намерил и три отлични помощнички. — Ги хвърли сияещ поглед към несъщия си брат. — Сигурен съм, че Филип също ще ви помага, с каквото може.
— Никога!
Ги дьо Варен изпъна широките си рамене и пусна ръката на Лейла. Тя дори не обърна глава. Нямаше нужда да поглежда свещеника, за да знае какво изпитва той в този миг. Гласът му, единствената дума, която бе произнесъл, издаваха достатъчно ясно, че е бесен от гняв.
— Кажете, че не съм ви разбрал правилно, братко.
— Не, чухте ме много добре. Никога, никога няма да ви простя тази… тази дяволска болница, нито като лекар, нито като божи служител. Това, което правите, е богохулство! — Последните думи бяха произнесени с фанатичен плам.
Ги не отговори веднага, сякаш не можеше да проумее смисъла на току-що чутото. Най-после си възвърна дар слово:
— Винаги съм ценил високо съветите ви и съм разчитал на вас, но този път отидохте твърде далеч. Обяснете какво имате предвид и то бързо!
— Това и ще направя, защото вече не мога да мълча. — Филип Д’Арси не беше на себе си. — Дали християнка или не, тази жена, която доведохте в дома си като ваша съпруга, е еретичка. Нейната вяра не е като нашата. Тя е израсла между езичници и е заразена от техните зли помисли и действия. Въпреки това аз бях готов да й простя, ако се откаже от безбожното си минало и така наречената си професия и се закълне, че ще живее във Варен Касъл като истинска християнска съпруга и господарка. Но вашето предложение разруши надеждите ми.
— Какво искате да кажете? — попита възбудено Ги дьо Варен.
— Няма защо да питате. Вие сте заслепен от страст към тази жена и не сте в състояние да разсъждавате разумно — отговори възмутено Филип, без да се тревожи от гнева на брат си. — Като позволявате на съпругата си да упражнява своите съмнителни умения върху нашите хора, вие предизвиквате светата ни църква. Ако някой от васалите или крепостните ви се разболее, той идва при мен или отива в манастира Авергейвъни, където монасите го лекуват и се грижат за него. Всяко страдание идва от Бога и може да бъде излекувано само поради Неговата велика милост, не и с лекарства или с дяволски посегателства върху човешката природа.
— Да не мислите, че Божията милост спаси живота ми в Дамаск? — възрази дрезгаво Ги. — Останах жив само благодарение на изкуството на Лейла и баща й. Без знанията и уменията им, без нагорещеното желязо, с което Лейла затвори страшната рана на рамото ми, за да спре кръвотечението, никога нямаше да се върна в Англия.
Ги улови ръката на жена си и Лейла потръпна, сякаш я бяха ударили. Овладяното спокойствие на гласа му контрастираше с гневно святкащите тъмносини очи.
— Оставете ни сами, мила моя. Не искам изнервеният ми брат да ви досажда с глупостите си. И не се тревожете за нищо. Ще имате своя болница, и то тук, във Варен Касъл.
Гърлото й беше пресъхнало. Без да удостои Филип Д’Арси дори с поглед, тя излезе навън, мина покрай стълпилите се наоколо рицари и слуги и се затича към покоите си. По бузите й се стичаха сълзи.
Защо Ив й бе причинила това, защо? Трябваше да обвини някого за тази пареща болка, която заплашваше да разкъса сърцето й. Трябваше ли да се откаже от миналото си, от професията, която обичаше с цялото си сърце? Все едно някой да й поиска да изтръгне душата от тялото си. Нима майка й не знаеше, че в тази страна е невъзможно да се живее?
Лейла се втурна като безумна в голямата зала и изкачи на един дъх широката стълба. Собствените й стъпки отекваха като гръм в ушите й. Искаше й се да прокълне Ив, но не можеше. Когато вратата на спалнята се затвори зад гърба й, започна да проклина Ги дьо Варен. Хвърли се, ридаейки, на леглото и прокле дори любовта, тази невъзможна любов, която се беше промъкнала като крадец в сърцето й.
Така я намери съпругът й час по-късно. Лейла стоеше до прозореца, неподвижна като каменна статуя и се взираше с невиждащ поглед към реката, която се виеше през равнинната местност.
— Лейла?
Тя не се помръдна. Само раменете й потръпваха. Сърцето му се късаше от болка. Ако можеше да предвиди това яростно избухване на Филип, никога нямаше да му предложи да ги придружи. Само като си представеше, че Лейла трябваше да изслуша тези отвратителни обвинения, идеше му да убие фанатичния си брат. Пристъпи към прозореца, но не посмя да я докосне. Тази жена беше толкова крехка, толкова лесно ранима, като тънко стъкло, което се пука и при най-лекия полъх на вятъра.