— Лейла — повтори меко той и направи още крачка напред. — Всичко е наред. Вече няма да чуете нито една укорна дума от устата на Филип. Опитайте се да забравите какво чухте. Утре болницата ще бъде готова за работа.
Лейла не отговори. Лицето й не трепна. Очите й бяха все така устремени към реката.
— Двамата с Филип постигнахме споразумение — продължи твърдо Ги. — Докато не дава гласност на възраженията си, скъпият ми брат може да остане мой управител. Той цени твърде високо поста, който заема, и мисля, че няма да посмее да ви обижда повече.
Той изчака малко, но Лейла отново не се отзова.
— Лейла, чухте ли какво ви казах?
Този път тишината беше още по-продължителна и страшна. Най-после тя заговори.
— Онези рози в градината… — пошепна, без да обърне глава. По бузата й се търкулна едра сълза. — Розите от Дамаск…
Ги въздъхна примирено. Жена му не мислеше за случилото се в склада.
— Какво им е на розите, скъпа моя? — попита меко той и я привлече в обятията си.
— Как…?
Най-после той разбра какво искаше да му каже, разбра и дълбоката й тъга.
— Татко ги донесе от Светите земи като подарък за мама. Той също беше кръстоносец и се биеше за вярата отвъд морето.
Втора сълза се отрони от гъстите ресници.
— Бедните рози. Те са толкова далеч от родината си. Как ли живеят в тази чужда страна…
Безутешните думи нараниха сърцето му. Болката й стана и негова. Той я притисна нежно до себе си и също се загледа надолу към реката, без да я вижда. Гърлото му беше стегнато, не можеше да говори, надвит от силата на чувствата си.
Филип Д’Арси беше унищожил всичко. Ги дьо Варен и Лейла трябваше да започнат всичко отначало. Пътят към общото бъдеще беше станал още по-труден. В този час тя беше толкова далече от него, сякаш ги разделяше Средиземно море. Тя се беше върнала в своя свят.
Седемнадесета глава
— Позволявате ли да навия още няколко рула превръзки, лейди Лейла? — попита Никълъс и хвърли бърз поглед към натрупаните на масата ленени ивици. След малко гордо й показа вече готовите и свързани едно за друго рула, които усърдно беше подредил на лавицата. — Вече съм готов с тези, които ми дадохте.
— Ти се справяш чудесно, момчето ми — похвали го с усмивка Лейла и му възложи още работа. Вече няколко часа двамата режеха белия лен на ивици и го навиваха за превръзки. — Наистина не знам какво щях да правя без теб, Никълъс дьо Варен.
Момчето засия с цялото си лице и се посвети с ново усърдие на работата си. Лейла го наблюдаваше замислено. Наистина, какво щеше да прави без него през изминалите четири седмици? Той беше постоянно до нея през дългите, безрадостни дни в празната болница. Живото малко момче с постоянните му въпроси и въодушевлението от всичко непознато беше точно лекарството, от което тя имаше нужда, за да не изпадне в меланхолия.
Лейла огледа тъжно просторното помещение. Късното утринно слънце позлатяваше прясно варосаните стени, леглата с чисти чаршафи и възглавници, грижливо преметения под. И нито един болен! Тук рядко влизаше някой, а от малкото, които бяха дошли с някакви оплаквания, никой не пожела да остане в болницата. Дойдоха две деца с издраскани колене, един рицар, който предишната вечер беше пил повече от обичайното, една млада жена, чието първо бебе щеше да се роди след около два месеца, една слугиня, която беше получила стомашна криза. И това беше всичко.
От околните хижи и села не се беше появил нито един. В замъка изглежда никой не боледуваше сериозно, нито пък се случваха злополуки.
Само Никълъс не се отделяше от новата си майка, макар да й беше разказал, че най-много обича да стреля с лък или да пуска малкия си сокол, придружен от вярното ловно куче. Лейла беше обикнала момчето и това я безпокоеше. Случилото се през изминалите седмици не беше променило намеренията й. Все още искаше да избяга оттук и да се върне в Дамаск.
Лейла погледна широкия златен пръстен на ръката си и потръпна. Трите рубина искряха кървавочервени под ярките слънчеви лъчи, които падаха през отворения прозорец. Ги дьо Варен й подари скъпоценния пръстен в деня, когато за първи път я доведе в болницата. Винаги щом погледнеше искрящите камъни, започваха да я мъчат угризения на съвестта.
Но какво можеше да направи? Трябваше да напусне Ги, а това означаваше да се раздели и с Никълъс. Тя беше чужденка тук, мястото й не беше в този замък, където никой не беше готов да я приеме като своя. Дори голямата любов не можеше да й помогне.