Никълъс вдигна глава и Лейла се усмихна тъжно. Ги сигурно е изглеждал като него в детството си, с носле, отрупано с лунички, и буйна коса, от която постоянно са стърчали немирни къдрици. Никълъс щеше да страда от бягството й, но тя просто не можеше да се откаже от присъствието му и прекарваше почти цял ден с него. Не искаше дори да мисли за Ги и чувствата му към нея.
След ужасното избухване на Филип Д’Арси Ги се отнасяше към нея двойно по-внимателно и грижливо. Колко пъти си беше задавала въпроса дали бягството, което обмисляше, нямаше да бъде най-страшната грешка в живота й. Нима можеше да мисли за раздяла, и то завинаги, когато той я приспиваше с най-нежни слова, когато я изпълваше със страст и копнеж? Слава Богу, че поне денем се виждаха рядко. Иначе положението й щеше да бъде направо непоносимо. Дори само споменът за любовните им нощи беше достатъчно мъчителен.
Междувременно повечето от въстаналите уелсци бяха заловени и наказани, бунтът беше потушен. Господарят на замъка обаче продължи да обучава рицарите и наемните си конници в боравенето с оръжие, за да бъдат готови за всяко нападение. Лейла въздъхна и помилва пръстена на ръката си. Да обичаш един мъж и въпреки това да го напуснеш, това беше най-жестокото мъчение на света.
Никълъс нави и останалите рула превръзки и Лейла го изпрати да поръча на прислугата ябълков сок и меденки. Момчето с готовност отиде да изпълни задачата. В помещението се възцари мъртвешка тишина, сякаш с детето от него беше изчезнал и животът.
Лейла потръпна от студ и затвори вратата. Навън вееше хладен вятър. Тук беше много по-студено, отколкото в Дамаск. Беше късна есен, по цял ден валеше, Лейла мръзнеше и се чувстваше безутешна и жалка. Ги беше казал, че истинските дъждове тепърва предстоят, а после може да завали и сняг, поне по хълмовете. Лейла се възхищаваше на вечната зеленина, с която беше обрасъл връх Касион, който се издигаше в далечината. Тя се уви по-плътно в подплатената с кожа наметка и напълни мангала с въглища. Изведнъж й се зави свят.
— О, не! — проплака тя и се свлече на най-близката постеля. Обгърна я черен мрак.
Когато след малко дойде на себе си, тя разбра, че най-лошите й предположения са се потвърдили, и се изправи пред ново предизвикателство. Тя носеше в утробата си детето на Ги дьо Варен. Нямаше смисъл повече да си затваря очите пред този факт. Непрекъснатите промени в тялото й трябваше отдавна да я подсетят. Лейла познаваше много добре признаците от честите си посещения по харемите и трябваше да спре да се самозаблуждава.
Щом виенето на свят престана, тя си приготви лека укрепваща отвара, която подейства много бързо. Само разпръснатите по пода въглища издаваха какво се е случило, както и тромавите й движения и необичайна бледност.
Някой отвори вратата и в помещението се втурна леден вятър. Без да се обърне, Лейла реши, че Никълъс се е върнал, и рече:
— Затвори вратата, не искам болницата да изстине.
— Какво става тук? Защо въглищата са пръснати по пода?
Лейла се обърна рязко и отново й се зави свят.
— Съпруже мой — нежното обръщение излезе с мъка от устните й. Ставаше й все по-трудно да произнася тези думи, но те все пак бяха за предпочитане пред името му, което й причиняваше непоносима болка. В погледа му се четеше загриженост, тревога, страх. Не й оставаше нищо друго, освен да излъже:
— Препънах се и…
— Защо не оставите слугите да изпълняват задълженията си, Лейла?
Тя се овладя, успя дори да вдигне равнодушно рамене.
— Нямам друга работа и си казах, че слугите биха могли да свършат нещо другаде. — Властното му присъствие изпълваше цялото помещение. Ръцете й затрепериха и тя побърза да ги скрие под наметката. За да отклони вниманието му, попита: — И днес ли провеждахте военни упражнения с рицарите и наемните конници? Свършихте ли вече?
Ги кимна и огледа с мрачно изражение празната болница. После бавно заговори:
— По пътя срещнах Никълъс и го попитах как е минала сутринта. Знаете ли какво ми отговори? „Днес нямаше болни, татко“. Сигурен съм, че някой е обиколил селата и е внушил на крепостните, че не бива да идват тук. Засега обаче нямам доказателства правилни ли са подозренията ми и не мога да поискам сметка от виновника.
— Филип Д’Арси? — пророни едва чуто Лейла. Отдавна подозираше, че именно той е виновен за зеещата пустота в болницата й. След онова злощастно избухване той я избягваше, сякаш бе чумава.
— Точно така. Затова смятам да взема няколко рицари и да обиколя всички околни села, за да проуча как стоят нещата. Още тази вечер ще знам дали брат ми е спазил споразумението ни или не. — Ги дьо Варен протегна ръка и нежно помилва бузата на жена си. — Загрижен съм за вас, скъпа. Толкова сте бледа.