Лейла усети облекчение, когато се отпусна в прегръдката му и скри лице на гърдите му. Така нямаше да прочете истината в очите й.
— Добре съм. Още не съм свикнала със студа, това е. — Вече се беше заклела, че няма да позволи на Ги да открие състоянието й. Трябваше да избяга от замъка, преди коремът й да се закръгли.
— О, Лейла, вие положихте толкова усилия, за да отворите тази болница — проговори тихо Ги и я притисна с обич към себе си. — Никой няма да ви попречи да работите, кълна се, никой.
Лейла затвори очи, когато той вдигна лицето й към своето и впи устни в нейните. Страстното треперене на гласа му, възбудата, която ясно се усещаше, всичко това я правеше безволна и слаба. Ги дьо Варен знаеше как да накара кръвта й да закипи, да я подчини на страстта си, да я поведе към върха на насладата. Така направи и сега.
Когато устните им се отделиха, тя дишаше на пресекулки, ръцете й бяха обвити около врата му. Помилва косата му и се облегна с доволна въздишка на гърдите му, изцяло отдадена на желанието да се съедини със своя съпруг. Спомни си как снощи я грабна в прегръдките си и я взе, без дори да си даде труд да свали плетената ризница. Мисълта за онези страстни мигове я накара да потрепери от желание. Дали Ги щеше да я люби тук и сега? Тялото й се устреми към неговото.
Изведнъж мъжът се отдръпна от нея и Лейла едва не извика от горчивото разочарование.
— Вие ме изкушавате безкрайно много, любов моя. — Гласът му звучеше дрезгаво, очите му горяха. — Боя се обаче, че трябва да обуздаем желанието си, защото само след минута тук ще се появи един малък мъж, който бърза да донесе на майка си ябълков сок и меденки.
Лейла се вцепени. След малко поклати замаяно глава.
— Невъзможно. Нима Никълъс ме нарича… мама?
— Да, добре чухте. Вие завладяхте сърцето му с щурм. Нима не ви го каза сам? — Ги нави на пръста си една черна къдрица, която се беше изплъзнала от плитката. — Синът ми е плах и не дава воля на чувствата си. Трябва да му дадете малко повече време. И аз бях като него, преди да намеря горещо обичаната си съпруга. — Изведнъж той стана сериозен и потърси погледа на Лейла. — Но когато любовта пламне в сърцето му, то е завинаги.
Защо й говореше всичко това? Защо точно сега? В душата й се промъкна отчаяние. Още един железен пръстен, който стегна сърцето й. Поредният, който трябваше да бъде разкъсан, за да може да напусне Ги дьо Варен.
По лицето на мъжа пробяга болезнена тръпка. Дали защото не му беше отговорила? Той я привлече бързо към себе си и отново завладя устните й. Този път в целувката му нямаше желание, тя беше за сбогом.
— Трябва да вървя — проговори колебливо Ги и я освободи от прегръдката си. — Лангтън, Бърнъл и още няколко рицари ме чакат в двора. До довечера, скъпа моя.
Лейла проследи излизането му със затаен дъх. Никълъс, който тъкмо се беше появил на вратата, вдигна глава към баща си и се засмя. Ги разроши русата му коса и се запъти с бързи крачки към коня си, който един ратай държеше за юздите. Лейла не беше в състояние да се помръдне. Стресна се едва когато момчето я дръпна за роклята.
— Да, Никълъс, чака ни още много работа.
Ги дьо Варен и сър Хенри Лангтън бяха чули повече от достатъчно, когато излязоха от ниската селска хижа и се запътиха към конниците, спрели в края на пътя. В набожното си усърдие Филип Д’Арси беше назовал болницата на Лейла свърталище на дявола и беше внушил на простите хора, че трябва да я избягват. Приказките му за ориенталското магьосничество бяха уплашили до смърт неуките селяни и крепостни. Никой не смееше да потърси новата лечителка и Ги кипеше от гняв. Трябваше веднага да поиска сметка от заслепения си брат и да го накара да замълчи, ако се наложи, дори и със сила. Докато обикаляха къщите иначе непоклатимият сър Хенри ставаше по-мрачен и мълчалив и с мъка потискаше бушуващия в гърдите му гняв.
Ги дьо Варен улови юздите и се метна на гърба на неспокойно потропващия жребец.
— Да се връщаме, докато не се е стъмнило!
Петимата рицари зад него пришпориха конете си и се понесоха в бърз галоп по селския път. Горите на изток вече се синееха в здрача.
Отдаден изцяло на нерадостните си мисли, Ги разбираше, че Филип застрашаваше всичко, което той бе постигнал с толкова усилия в общуването си с Лейла. И то точно когато все по-често беше започнал да вижда как упоритостта и презрението в очите й отстъпват място на друго вълнение. Дали беше разкаяние? Или копнеж? Във всеки случай то беше събудило надеждите му: А сега любимата му жена отново щеше да се отвърне от него, дълбоко засегната, наранена в най-интимната си същност. Отново ги чакаха разочарование и болка.