Да върви по дяволите Филип Д’Арси! Нищо, че му беше несъщ брат и Божи служител, този път щеше да си получи заслуженото. Нима можеше и занапред да разчита на човек, който така лекомислено беше нарушил даденото обещание? Още утре замъкът щеше да има нов управител.
Ги дьо Варен заби шпори в хълбоците на коня си. Пътят пред него правеше остър завой. Рицарят беше толкова потънал в мислите си, толкова отдаден на гнева и грижите, че чу изсвирването на стрелата едва когато беше много късно. Острието проби набедреника и се заби в крака му. Прониза го остра болка и той изкрещя дрезгаво:
— Внимание, засада!
После вдигна щита си и изтръгна стрелата от раната. Рукна кръв и от гърлото му се изтръгна ядно проклятие. Триъгълното желязно острие остана в мускула. Сега обаче нямаше време да го извади, нито да спре шуртящата кръв.
Ги дьо Варен извади светкавично меча си от ножницата и пришпори коня си към храсталака, където се бяха притаили нападателите. А той беше повярвал, че веднъж завинаги е сложил край на нападенията на уелсците! Ако се съдеше по кожените жакети и босите пети, които се стрелкаха в полумрака, това бяха същите онези бунтовници, които уж беше прогонил. Щом го забелязаха, мъжете побързаха да се изпокрият зад дърветата. Ги връхлетя върху първия и с мощен удар го свали от седлото. Болезнени викове огласиха гъсталака. Дано беше успял да предупреди навреме хората си.
Един от уелсците се метна на седлото и обърна коня си към гората. Бойният жребец на лорда направи огромен скок и копитата му улучиха бягащия отстрани. Тъмнокосият мъж се строполи на земята, изхърка няколко пъти и замря. Ги дьо Варен скочи от коня си и замахна за последен, смъртоносен удар. Ала изведнъж замръзна на мястото си. Брадатото лице не беше на уелсец, а принадлежеше на негов стар познат.
— Вие? — Ги дьо Варен позна сър Балдуин Д’Ювил и разтърси с все сила стария си неприятел, без да обръща внимание на пронизващата болка в бедрото си. — Какво означава това?
— Значи… още сте жив — изхърка задавено рицарят. Животът в очите му догаряше, но в гласа му пламтяха дива лудост и омраза. Когато забеляза кръвта, която шуртеше от бедрото на врага му, сякаш се съживи и зашепна злорадо: — Този път няма да се изплъзнете от лапите на смъртта, както тогава в Светите земи. — Лицето му се разкриви от болка, ръката му притискаше зеещата на рамото рана. — Най-после, най-после ще отмъстя за любимата си Кристин.
Ги дьо Варен разбра и потрепери от внезапен студ.
— Значи вие убихте пратеника на управителя Мавдуд. Само на вас трябва да благодаря, че едва не ме обезглавиха публично.
Рицар Балдуин дишаше трудно, на пресекулки и очевидно не му оставаше да живее дълго. Без да се съобразява със състоянието му, Ги дьо Варен продължаваше да го раздрусва с все сила.
— Говорете, човече! Роджър Жерве ли ви изпрати? Той ли измисли това нападение от засада? Той ли ви преоблече като уелсци, за да прикрие престъплението си? Говорете, чувате ли!
— Отмъщение, отмъщение — проговори с усилие умиращият. — И за двама ни. — Усмивката му беше подигравателна. — Ще се видим в ада, Ги дьо Варен… Стрелата… отровена. — Той направи отчаян опит да си поеме въздух и от устата му рукна кръв. Последни предсмъртни тръпки, тиха въздишка и тялото му се отпусна в ръцете на Ги.
Рицарят пусна мъртвия на земята и погледна ужасено раната в бедрото си. Отровена стрела! Тежко му! Никога досега не беше осъзнавал толкова болезнено, че е смъртен. Имаше чувството, че вцепеняващия хлад на смъртта вече пълзи по крайниците му, че го обгръща сладникав мирис на гнило. В съзнанието му остана една-единствена ясна мисъл. Лейла! Трябваше да се върне при Лейла! Ако трябваше да умре от отрова, нека това станеше в прегръдките на любимата жена, единствената, която някога беше обичал истински.
— Лангтън, Бърнъл — изкрещя дрезгаво той, олюля се и изтри потта от челото си. Трябваше да бързат! Метна се на седлото, стискайки зъби, за да не изкрещи, и въздъхна облекчено, когато чу конски тропот. Сър Хенри и други двама рицари изникнаха от мрака. Те щяха да му помогнат да стигне в замъка.
Лангтън дръпна юздите на коня си и извика:
— Убихме четирима уелсци. Останалите…
— Не бяха уелсци — прекъсна го твърдо Ги дьо Варен. — Всички са хора на Жерве, изпратени да ме убият. — Той махна с ръка към мъртвия и по лицето му се изписа отвращение. После обаче се сгърчи от болка и тежко се облегна на седлото. — Онзи там е Балдуин Д’Ювил. Отведете ме в замъка, бързо. Първата стрела ме улучи в крака. Преди да умре, Балдуин призна, че е била отровена.