Сър Хенри го погледна ужасено. Скочи от коня, метна се на седлото пред господаря си, улови юздите на огромния жребец и проговори загрижено:
— Дръжте се здраво за мен, милорд. — После извика на другите мъже: — Намерете Бърнъл и останалите. Разкажете им какво се е случило. После препускайте към замъка!
Рицарят заби шпори в хълбоците на коня и силното животно се втурна напред през горичката. Ги дьо Варен се улови за ризницата на верния си васал и простена от непоносимата болка.
— Лейла, трябва да ме заведеш при нея…
— Ей сега, господарю! Не се тревожете за нищо. Само още малко!
Това бяха последните думи, които останаха в съзнанието му.
— О, господарке, бързо, станало е нещо ужасно! — провикна се Инид и затропа като безумна по вратата на спалнята. Лейла стоеше на обичайното си място до прозореца и се взираше в извивките на реката. Когато слугинята се втурна в стаята, тя се обърна и смаяно установи, че по бузите на жената се стичат сълзи. Сърцето й спря да бие.
— Нещо с Никълъс ли? — попита едва чуто тя.
— Не, господарке, не! Младият господар е добре. Става въпрос за благородния ви съпруг.
В стаята надвисна вцепеняваща тишина.
— Отнесоха господаря в болницата, милейди. Сър Хенри каза, че бил улучен от отровена стрела. — Инид отчаяно закърши ръце. — Нападнали са го от засада. Хората на лорд Жерве.
Собственият й брат! Лейла едва не припадна. Не искаше да чува нищо повече. Отстрани слугинята от пътя си и затича надолу по стълбата. Една-единствена дума кънтеше в ушите й: „Отровена!“
Тя знаеше от опит, че всяка минута е скъпоценна. Дано само не е твърде късно. В Дамаск се беше убедила, че твърде малко хора оцеляваха след ухапване от змия, ужилване от скорпион или коварна отрова. Близките им знаеха, че трябва веднага да ги отнесат в болницата, но лекарите въпреки това не успяваха да ги спасят.
Лейла събра полите си и профуча като светкавица през вътрешния двор. В замъка цареше бъркотия. Слугите тичаха насам-натам с угрижени лица, или се бяха събрали на купчинки и си шепнеха. Рицарите разпределяха нови стражи по стените. Да не би да се бояха от ново нападение на Жерве?
Пред болницата се беше събрала цяла тълпа. Когато я видяха, хората побързаха да й направят път.
Лейла отвори тежката врата и гледката отне дъха й. Почувства се пренесена във времето, когато за първи път видя кръстоносеца Ги дьо Варен в подземието на затвора в Дамаск. Залата беше ярко осветена от поне дузина газени лампи. Всички мангали бяха пълни с жарава. Две легла бяха преместени в най-близкия ъгъл и тялото на изпадналия в безсъзнание рицар беше положено напреки на постелите. Няколко рицари, между които сър Хенри Лангтън, се мъчеха да съблекат безжизненото тяло. В края на леглото беше застанал Филип Д’Арси и даваше нареждания.
Когато видя свещеника, Лейла стисна здраво зъби, за да овладее гнева си. Сега нямаше време за чувства. Трябваше да се действа. Животът на съпруга й беше в нейните ръце.
— Сър Хенри — рече тихо тя и забърза към раклата, където съхраняваше билките и инструментите си, — кога точно стана това?
Младият рицар вдигна глава и й кимна с явно облекчение.
— Няма и час. Веднага тръгнахме насам.
— Не си правете труда, лейди Лейла — намеси се решително Филип Д’Арси. — Аз съм приготвил мехлем, който ще облекчи болката. Вече изпратих човек в манастира, за да поръча на монасите да призоват Свети Рок, пазителя на човешкото здраве. Неговата сила ще унищожи действието на отровата.
Лейла не му обърна внимание и се върна при постелята на съпруга си. Застана до сър Хенри Лангтън и попита:
— Не съществува ли закон, сър Хенри, според който при отсъствие или болест на господаря властта му се поема от господарката? Така поне ми обясни този достопочтен свещеник още при първата ни обиколка из замъка.
— Точно така е, милейди.
Едва сега тя удостои Филип Д’Арси с многозначителен поглед.
— Тогава изведете навън отец Д’Арси, ако не пожелае да излезе доброволно. Аз ще се погрижа за раната на съпруга си. Вярвам в силата на молитвата, но призоваването на светеца няма да извади отровата от тялото.
Без да чака отговор, Лейла приседна на края на леглото и с треперещи ръце подреди инструментите си. Стисна здраво зъби, за да се овладее, и се постара да не поглежда към восъчнобледото лице на съпруга си. Дано не беше вече късно… Това беше последното вълнение, което си разреши. Междувременно двама рицари бяха завлекли ядно проклинащия свещеник в най-далечния ъгъл и го принудиха да замълчи.