— Вярно е — отговори едва чуто Лейла и напразно се опита да се изтръгне от яката му хватка.
— Едва когато сте прозрели истинските намерения на Роджър Жерве, сте се съгласили да станете съпруга на Ги, така ли е?
— Така е, но сега ме пуснете, защото ми причинявате болка — отговори твърдо тя, без да разбира накъде клонят тези странни въпроси.
Свещеникът се приведе към нея и заговори високо и отчетливо:
— Кажете ми, лейди Лейла, възможно ли е все още да таите в себе си желанието да се върнете в Сирия, както се опасява брат ми? Така ли е, признайте?
Объркването й беше пълно.
— Защо ме питате за това сега, тук? — Гласът й се давеше в сълзи.
— Защо ли? Защото горя от желание да се отърва завинаги от вас. Вие сте проклятие за брат ми от деня, в който ви е направил своя съпруга и бедствие за този дом, откакто престъпихте прага му. Посяхте спорове и недоверие там, където досега царяха само мир и съгласие. Освен това вие и само вие сте виновна за този последен удар на съдбата, който може да завърши със смъртта на единствения ми брат.
Филип хвърли бърз поглед към безжизненото тяло в леглото, за да се увери, че припадналият не е дошъл в съзнание, и продължи:
— Напуснете замъка, напуснете нашата страна, още днес, тази нощ. Докато сте тук, Роджър Жерве няма да престане да се гневи. Коварните нападения ще продължат. Ще ви дам колкото искате пари, за да стигнете до Дамаск, ще ви намеря придружители, които да ви отведат в Марсилия, а оттам ще вземете кораб през морето. Вие дойдохте в тази страна против волята си, сключихте този брак насила. Сега аз ви давам възможността да оставите всичко това зад гърба си и да го забравите.
Лейла го гледаше като ударена от гръм. Ако й беше предложил това днес сутринта, щеше да се съгласи, без да се колебае. В този миг обаче голямата цел на живота й беше изгубила значението си. Мечтите, с които бе живяла в Дамаск, се разпиляха като пясъка в пустинята. Сирия не я привличаше с нищо. Не можеше да напусне този мъж, още повече сега, когато той беше изцяло зависим от нея.
Откакто го беше видяла в тази постеля безжизнен, безпомощен, с отровено тяло, тя знаеше, че никога няма да го изостави. Тя обичаше Ги дьо Варен. Той беше бащата на детето, което растеше под сърцето й. Щеше да остане при него до края на дните си. Щеше да се откаже от всичко друго, дори от професията си, от болницата. Беше готова на всякакви жертви, за да го запази жив и да му признае любовта си.
Друг глас обаче й нашепваше, че докато продължава да стои тук, животът на любимия мъж ще бъде в опасност. Ако наистина трябваше да го напусне, за да не заплашва повече сигурността му, какво тогава? Не, за нищо на света нямаше да си отиде, поне не сега. Животът му все още беше в опасност. Не можеше да го остави под грижите на Филип Д’Арси, на никаква цена.
— Не — отговори твърдо тя. — Няма да се върна в Дамаск. Не и сега. Съпругът ми има нужда от мен. Никога няма да го напусна.
Лейла беше толкова погълната от тревогите си, че не забеляза как свещеникът вдигна ръка срещу нея и лицето му се разкриви в отвратителна гримаса. Не чу и как вратата се отвори и как сър Хенри разгневено изкрещя, не можейки да повярва, че божият служител е вдигнал ръка срещу господарката на замъка.
— Велики Боже, този човек е полудял!
Лейла притисна с длан пламналата си буза и едва сега видя, че сър Хенри е застанал пред свещеника с изваден меч. Побеснял от гняв, младият рицар опря голото острие в гърдите на Филип Д’Арси.
— Отстранете се от господарката, отче, веднага!
Уплашен, свещеникът отстъпи крачка назад и в очите му блесна дива ярост.
— Вие посмяхте да вдигнете меч срещу мен, Лангтън — процеди през зъби той. — Аз съм управител на този замък.
— Това обаче няма да трае дълго — възрази рижият рицар, който все още не можеше да овладее гнева си. — Не и когато лорд Дьо Варен узнае какво се е случило до леглото му. Той вече знае как сте насъсквали селяните и крепостните срещу новата господарка, как сте ги предупреждавали да стоят далече от болницата й. Смяташе да ви поиска сметка, когато… — Той преглътна мъчително и не довърши изречението си. Вместо това се обърна загрижено към Лейла: — Как сте, милейди?
— Добре съм, благодаря — отговори тихо тя, макар че бузата й пареше като огън. Но не посмя да вдигне глава.
Свещеникът стоеше до вратата и очевидно не желаеше да напусне болницата.
— Махайте се оттук, попе! — заповяда гневно сър Хенри. — Ако още веднъж посмеете да се доближите до постелята на ранения, собственоръчно ще ви хвърля в подземието, кълна се в това!