Без да каже дума, Филип Д’Арси изскочи навън с развяващо се черно расо и ядно тресна вратата зад гърба си.
Сър Хенри се отпусна на една дървена пейка от другата страна на постелята и се обърна към Лейла. Гласът му все още трепереше от гняв:
— Не биваше да ви оставям сама. Трябваше да се сетя, че той няма да се предаде толкова лесно.
Лейла му отговори само с тиха въздишка. Вече беше забравила гнева. Сърцето й преливаше от съжаление към заблудения. Зад гневното избухване на свещеника се криеха болка, унижение и страх.
— Филип Д’Арси само се опита да предпази брат си от нещо, което не е достъпно за неговия разум — проговори замислено тя. — Той много обича Ги.
Хенри Лангтън я изгледа изумено.
— Нима го оневинявате, милейди? След всичко, което ви стори?
— Може би и аз щях да реагирам като него, ако вярвах, че обичаният ми брат е в опасност. И аз щях да браня с всички сили човека, когото обичам. Разбирате ли, сър Хенри?
Лейла се надигна и пристъпи към постелята, за да поднови превръзката върху раната. Когато придърпа завивката до брадичката на мъжа си, установи, че здравият цвят се е върнал на лицето му и дишането е много по-равномерно. Сложи пръст върху вратната вена и преброи ударите. Пулсът се засилваше. Обзе я такова безкрайно облекчение, че се олюля. Слава на Бога! Лечението беше помогнало.
— Как е той, милейди?
Тя приглади мократа коса от челото на мъжа си, без да се срамува от треперенето на ръката си, и отговори с пресекващ от вълнение глас:
— Оправя се.
— Слава Богу!
Лейла също изпрати безмълвна благодарствена молитва към небето. Усмихна се на сър Хенри и зае мястото си до главата на съпруга си.
Сигурно беше задрямала, защото изведнъж скочи стреснато, чула някакъв звук, полустон, полушепот. Огледа напрегнато потъналата в полумрак зала и видя сър Хенри, който беше избутал едно легло напреки на вратата и се беше проснал върху завивките, стиснал в десница голия си меч. Ги дьо Варен не помръдваше, лицето му беше в сянката, дишането му беше равномерно и спокойно. Лейла помисли, че й се е причуло, и когато съпругът й се усмихна, дъхът й спря.
— Бях сигурен, че сте до мен, любов моя. Ароматът на розите от Дамаск е толкова сладък, толкова…
Очите й се напълниха със сълзи.
— Да, Ги, тук съм. Моля ви, лежете съвсем тихо и не се движете, за да не ви боли. Обещавам ви, че ще се оправите.
Мъжът изкриви лице. Бедрото му пулсираше нетърпимо. Улови ръката й и я стисна.
— Останете при мен, Лейла, и всичко ще бъде наред.
Лейла не отговори. Гласът отказваше да й се подчинява.
Да остане ли, или да си отиде, за да запази живота му? Разкъсвана от страх и мъка, тя се опита да се усмихне и кимна.
Осемнадесета глава
Не минаха и два дни и Ги дьо Варен преодоля най-лошото. Раната на бедрото бързо се затваряше. Отокът и възпалението бяха изчезнали почти напълно, образуваше се свежа кожа. Лицето му беше възвърнало обичайния си цвят, имаше и апетит. Тази сутрин беше настоял да смени постелята в болницата с широкото легло в спалнята си.
Лейла тъкмо сменяше превръзката. Все още не беше взела решение дали да му признае любовта си или да напусне замъка, за да му запази живота.
Когато от гърлото на мъжа се изтръгна ядно проклятие, ръката й трепна.
— Заболя ли ви? Да не би превръзката да е много стегната?
— Не, разбира се, че не. Просто мислех за Филип.
Въпреки молбите й да не съди брат си, докато не се е възстановил напълно, Ги дьо Варен повика при себе си Филип още щом се премести в спалнята си и го освободи от всички длъжности по управлението на замъка и имота. После го затвори в покоите му до параклиса и му нареди да чака, докато вземе окончателно решение за съдбата му. Като видя господаря на замъка, настанен удобно в собственото си легло, Филип видимо се уплаши. Очевидно беше очаквал да застане пред умиращ.
Лейла довърши превръзката и се надигна. Ги улови ръката й и това нежно докосване прогони нерадостните й мисли. Сърцето й заблъска лудо в гърдите и тя избягна погледа му, за да не се хвърли в прегръдката му и да му признае колко го обича.
Изтегли внимателно ръката си, за да не го засегне. Пристъпи към единия прозорец, погледа малко навън, после се насочи към втория и дръпна завесите. Затвори и дървените капаци, защото късното следобедно слънце заливаше спалнята с ярките си лъчи. Полумракът беше много по-приятен. Огънят в камината догаряше, по стените танцуваха неспокойни сенки.
— Най-после сме отново сами, любов моя — проговори дрезгаво Ги. — Никълъс е зает и мисля, че е време да наваксаме онова, което ми обещахте с целувката си, преди да тръгна на път онзи следобед. Да не мислите, че съм забравил?