— Разбира се — излъга тя и повярва, че ей сега ще умре. — До довечера.
Лейла се облече трескаво, благодарна на полумрака, който цареше в спалнята и скриваше треперенето й. Сплете набързо дългата си коса и изтича към вратата.
— Забравихте нещо, мила.
Лейла се обърна стреснато, погледите им се срещнаха и в гърлото й се надигна вик. Ги се усмихна.
— Исках само да ме целунете за сбогом, любов моя. Нали трябва да имам нещо, с което да се утеша за дългото ви отсъствие.
Няколкото крачки до леглото бяха най-дългият, най-трудният път в живота й. Тя усети топлите му устни върху своите и болката стана непоносима. Зави го до брадичката и избяга като подгонена от спалнята, без да се обърне назад. Вратата се затвори зад гърба й.
Само да не мисли за нищо. Само да слезе по стълбата и да отиде в двора. По-късно щеше да има достатъчно време да лее сълзи, по-късно, когато Варен Касъл останеше далеч зад нея.
Когато излезе навън, Лейла забави крачка. Небето беше покрито с черни облаци. Слънцето беше залязло, небето предвещаваше буря. Тя се уви плътно в дебелата наметка, сложи си и подплатената с кожа качулка и се запъти към болницата.
За нейно безкрайно облекчение дворът беше пълен със забързани крепостни и селяни, които бяха докарали в замъка тазгодишната реколта. Това улесняваше намерението й да се измъкне незабелязано от Варен Касъл. Трябваше само да се скрие в една от каручките и да се завие с голямото платнище. Никой не обръщаше внимание на другия, а пазачите по бойниците се взираха единствено в далечината.
Лейла тъкмо си избра каруца, в която да се скрие, когато видя тичащия насреща й Никълъс. Топката, с която си играеше момчето, се търкулна точно пред краката й.
— Лейди Лейла! — извика зарадвано то. — Какво правите тук? Да не сте изгубили нещо?
— Не — отговори объркано тя. — Исках… исках само да видя с какво е натоварена тази каруца, Никълъс.
Момчето се изсмя развеселено.
— Това е жито за семе, нима не знаете? Селяните го карат в замъка, а напролет ще ги хвърлим в земята. Тук е на сигурно място.
— Ама че съм глупава — промърмори Лейла и се опита да се усмихне. Трябваше веднага да се отърве от Никълъс. Сърцето я болеше, но нямаше друг изход.
— Моля ти се, Никълъс, иди да кажеш на Инид, че ми е необходима в болницата.
Малкият я прегърна устремно, после се втурна да изпълни поръчението. Лейла се върна при каручката, мушна се под платнището, сви се на кълбо и пое дълбоко въздух. Чу как дъждът затропа по дебелия плат, далечният гръм й подсказа, че късната есенна буря не е далеч. След малко се чуха мъжки гласове.
— Трябва да тръгваме, за да стигнем у дома преди бурята. — Селянинът скочи на капрата, изплющя с камшика и колелата заскърцаха в неравен ритъм. Свита между два празни чувала, Лейла даде воля на сълзите си.
Колата се друсаше мъчително по неравния път и Лейла се почувства съвсем разбита, макар че не беше минал и половин час, когато спряха пред селската къща. Дъждът беше престанал. Селянинът разпрегна коня, след малко се чу скърцане на затваряща се врата и всичко утихна. Вероятно колата беше прибрана в обора, а селянинът вече се беше прибрал в къщи и седеше пред топлата си вечеря.
Лейла почака още малко, после предпазливо вдигна платнището и огледа обстановката. Намираше се в обор. Слава Богу, щеше да измине пътя до замъка на брат си не пеша, както се опасяваше, а на кон. Дано само селянинът не се върнеше.
Когато улови юздите на малката кобила и я поведе към портата, животното не се възпротиви. Уплаши се едва когато излязоха навън и ги връхлетя проливен дъжд и оглушителна гръмотевица. Бурята беше в стихията си, но това беше добре дошло, за Лейла, защото щеше да заглуши тропота на конските копита. Никой нямаше да забележи измъкването й.
Тя блъсна крилото на портата и тежките дъждовни капки я удариха в лицето. Скочи на седлото и леко плесна по задницата уплашената кобилка. Силен порив на вятъра свали качулката от главата й, но тя дори не го усети. Трябваше на всяка цена да стигне до Жерве Касъл преди залез-слънце, защото в мрака можеше да се заблуди в гъстата гора или да препуска в кръг.
Щом малкият селски двор остана зад гърба й, тя пусна кобилката в луд галоп. Препускаше през разкаляни поля и хлъзгави ливади, като непрекъснато поглеждаше през рамо и всеки път въздишаше облекчено, защото никой не я преследваше. Селяните не бяха усетили бягството й, а и все още не бяха открили кражбата на коня.
Скоро стигна до река Уск и си отдъхна, защото вече знаеше в каква посока трябва да тръгне. Реката носеше водите си на юг и само на десет мили оттук се намираше Жерве Касъл, както беше споменал веднъж Ги. Сивата мъгла, която бавно се стелеше над полята, и дъждът, който плющеше с неотслабваща сила, не й позволяваха да вижда ясно. Но може би така беше по-добре. Лейла смушка с пети малката кобилка и извика дрезгаво: