Бесен от гняв, Ги дьо Варен се втурна в кабинета на брат си. Свещеникът скочи от писалището си, обърна се и се стресна до смърт от вида на лорда.
— Какво сте й казали?
— На кого? — попита смаяно Д’Арси. — За кого говорите?
— За Лейла. Тя си е отишла. Избягала е от замъка. Сигурен съм, че вие сте в дъното на всичко.
Филип го погледна невярващо.
— Лейди Лейла си е отишла?
Болката в бедрото беше непоносима. Ги изкриви лице и се опря на един стол. Шините, поставени от Лейла, притискаха раната, превръзката го стягаше.
— Да не сте глух? Не чувате ли каква бъркотия е в двора? Повече от сто мъже оседлават конете си, за да тръгнат да я търсят.
— Сигурен ли сте, че си е отишла? Проверихте ли в болницата? Не съм чул нищо. Бях се задълбочил в работата си. — Гласът му трепереше.
— Започнахме търсенето именно с болницата. Преди известно време изпратих Инид да доведе господарката си и тя намерила залата празна, огънят угаснал. Болницата изглеждала така, сякаш е била празна часове наред. Никълъс беше този, който ни наведе на следата.
— Никълъс? — Филип Д’Арси побледня като платно и закърши ръце.
Ги дьо Варен трепереше от гняв и тревога. Едва се държеше на краката си от болка, но гласът му прозвуча твърдо:
— Да, той я е видял последен. Разхождала се около селските коли близо до главната порта. Сигурно се е скрила под платнището на някоя каруца и така е напуснала замъка. Оттогава никой не я е виждал и не я намерихме никъде, макар че претърсихме стая по стая. — Той закуцука към несъщия си брат и продължи заплашително: — Какво, по дяволите, сте й наговорили, преди Хенри да ви изхвърли от болницата? Проклет да сте, Филип! Как се осмелихте да вдигнете ръка срещу жена ми? Говорете! — Гласът му отекваше като гръм под ниския таван.
Уплашен до смърт, свещеникът се отпусна на едно трикрако столче.
— Казах й, че тя е проклятие за вас и ще донесе нещастие на Варен Касъл. Обвиних я за отчуждението между вас и мен и за нападението, което едва не ви струва живота. Заявих й, че само тя е причината Роджър Жерве да се стреми към живота ви. Направих й едно предложение, но тя го отблъсна. И тогава загубих самообладание и я ударих в лицето. — Той замлъкна и въздъхна безпомощно.
— Какво предложение? — изкрещя вбесено Ги дьо Варен. — Говорете, чувате ли!
— Предложих й пари, за да напусне замъка още същата нощ. Предложих й свита, която да я придружи до Марсилия, и място на кораба, който ще отплува за Светите земи.
— Ето какво сте искали да ми причините! — отрони глухо Ги дьо Варен. Гневът го стискаше за гърлото. — Знаете, че Лейла ми е по-скъпа от живота.
— Бях сигурен, че дяволското й изкуство ще ви убие. — Гласът на свещеника се давеше, очите му бяха пълни с разкаяние. — Исках да ви запазя жив, разбирате ли? Не можех да зная, че лековете й ще помогнат. — Главата му висеше безсилно. — Простете ми, братко. Толкова съжалявам за стореното. Съзнавам, че бях несправедлив с лейди Лейла. От два дни не мисля за нищо друго. Тази вечер смятах да се хвърля в краката й и да измоля прошка за деянието си. Тя е велика лечителка и възхитителна жена.
— Разкаянието ви идва твърде късно — отговори горчиво рицарят. — Лейла очевидно се е вслушала в думите ви.
— Не мога да повярвам. — Филип Д’Арси разтърси глава, за да се съвземе. — Когато отхвърли предложението ми, тя изкрещя в лицето ми, че никога няма да се върне в Дамаск. Погледнах в очите й, Ги, и се кълна, че беше искрена!
Ги беше толкова отчаян, че едва чуваше думите на брат си. Чувството за безпомощност беше особено мъчително. Не можеше да повярва, че Лейла го е напуснала от омраза, не и след онова, което бяха преживели следобеда в спалнята му. Никога преди това тя не му се бе отдавала толкова пламенно и без задръжки. Нещо не беше наред. Или все пак? Какво ли ставаше в сърцето й, докато той я любеше, обезумял от радост, че е останал жив? Дали беше спасила живота му, защото се беше заклела да служи на хората, както тогава в Дамаск? И сега, когато опасността беше отстранена, побърза да избяга и го остави сам. Как да си помогне? Къде да я намери?
Ръцете му се свиха в юмруци. На прага се беше появил сър Хенри Лангтън, приведен, за да не се блъсне в арката на вратата. Гласът му прозвуча дрезгаво:
— Конят ви е оседлан, милорд, хората са готови за тръгване.
— Не можете да яздите във вашето състояние, Ги — намеси се уплашено свещеникът и скочи от мястото си. — Раната…
— По дяволите раната! Да не мислите, че ще седя бездеен тук, докато жена ми се лута някъде в мрака. Сама е и ако й се случи нещо… — Той потисна режещата болка в бедрото и закуцука към вратата. — Достатъчно сме говорили. Вече е нощ. Мисля, че знам достатъчно.