Хенри Лангтън побърза да го подкрепи и двамата тръгнаха нагоре по стълбата. Филип се втурна след тях.
— Вземете и мен, Ги! Искам да се включа в търсенето. Чувствам се толкова виновен.
Дъждът отново беше започнал да вали и размиваше очертанията на параклиса.
Ги дьо Варен спря и удостои брат си с мрачен поглед.
— Вие ще останете тук, Филип. И се молете, молете се да я намерим. Защото ако й се е случило нещо, и вие ще платите с живота си.
— Лорд Дьо Варен!
Ги се обърна ядосано. Сър Робърт Бърнъл тичаше към него. Зад гърба му се виждаше нисък, дебел селянин, който пъшкаше мъчително. Ги го познаваше. Беше един от крепостните.
— Какво има? — попита нетърпеливо лордът и заекващият мъж се сви уплашено. Никой нямаше право да го бави. Трябваше веднага да тръгне да търси жена си.
— Милорд, този човек е един от селяните, които днес докараха в замъка реколтата си. Има важна новина за вас.
— Да, милорд. — Селянинът закима с глава, но не посмя да вдигне очи. — Много е важно. Преди час отидох в обора да нахраня кобилата си и тя беше изчезнала, милорд! Сякаш земята я беше погълнала. На един пирон в каруцата висеше това парче плат. Не вярвам някой крадец на коне да носи толкова фино кадифе, милорд. Дойдох да ви съобщя за кражбата и чух от този благороден рицар, че търсите лейди Лейла. — Последните думи бяха произнесени значително по-тихо, гласът му трепереше.
Ги дьо Варен грабна от ръката му парчето кадифе и сърцето му заби като безумно.
— Това е от наметката на Лейла — проговори мрачно той. — Как ще я намеря в тази бурна нощ, когато дъждът отдавна е заличил всички следи?
— Има още нещо, милорд — призна предпазливо крепостният. — Преди да дойда в замъка и да разговарям с благородния рицар, претърсих около къщата си за следи, за да намеря изчезналия кон. Открих ги на запад и ги проследих в продължение на половин миля. Изведнъж обаче завиха на юг и се изгубиха по течението на реката.
Запад? Юг? Ги размисляше трескаво. За да отиде в Лондон, Лейла трябваше да тръгне право на изток. Изведнъж прозря какво се беше случило.
— Отишла е при брат си, готов съм да се закълна в това — проговори дрезгаво той.
Сър Хенри поклати глава.
— Защо смятате така, милорд? — после и той проумя как стоят нещата и в погледа му блесна гняв. — Лейди Лейла знаеше ли нещо за предстоящия двубой?
— За съжаление да. Беше при мен, когато Бърнъл ми донесе отговора на Роджър Жерве.
— Знаете ли, милорд, спомних си няколко думи на вашата съпруга, казани през нощта, когато ви донесохме ранен…
— Говорете най-после, Хенри — настоя възбудено Ги.
— Отец Д’Арси тъкмо беше излязъл и господарката изрази съчувствие към него, макар че я беше ударил. Каза, че той просто е искал да ви предпази от нещо, което не разбира. Каза още, че ако някой от хората, които тя обича, се озове в опасно положение, тя ще постъпи по същия начин, за да го спаси.
Някой, когото обича… ще стори всичко, за да го запази… Думите на верния му васал ечаха в ушите му и го изпълваха с болезнено щастие. Значи Лейла го беше напуснала от любов? Наистина се беше държала странно след излизането на Робърт Бърнъл, но то е било заради предстоящия двубой. Сигурно е отишла при брат си с надеждата да предотврати смъртоносната схватка. Но какво би могла да предложи на негодника Роджър? Трябваше да знае, че той няма да се задоволи с празни обещания. Какво…
— На конете! — заповяда рязко той, защото отговорът на зададения от самия него въпрос го порази като светкавица. — Дори ако е отишла по своя воля в дома на Роджър Жерве, лейди Лейла сега е пленница. Нямам намерение да обсаждам замъка, защото нощта е бурна и мракът ще ни помогне. Ще хвърлим стълби на стените и ще изненадаме Жерве и шайката му.
— Ами ако вече ни очаква, милорд? — попита загрижено сър Хенри. Челото му беше тревожно смръщено. Погледът му издаваше съмнение.
Дьо Варен махна нетърпеливо с ръка.
— Не вярвам. След начина, по който се отнесе със сестра си в Уестминстър, той не би могъл да предположи, че ще я потърся при него. Освен това е убеден, че все още не съм в състояние да напусна постелята си и да изляза срещу него. Сигурно двамата с проклетата му жена вече вдигат чаши за печалбата, която ще извлекат от неочакваната си гостенка.
Тази мисъл го прободе като с нож и той побърза да се метне на седлото. Могъщият боен кон потропваше нетърпеливо с копита. Ги грабна щита си от ръцете на пажа и се обърна към верните си воини:
— Дори ако замъкът е строго охраняван, ние ще влезем и ще се бием.
Рицарите кимнаха мълчаливо. Ги дьо Варен обърна коня си и с мъка потисна парещата болка в бедрото си. Мъжете, които го очакваха във външния двор, изглеждаха решени да умрат до един за господаря си.