— Бърнъл, вие ще дойдете с нас — нареди глухо той и повлече треперещия свещеник към конете. — Увийте се в наметката на единия убит, другата дайте на мен. — Обърна се към сър Хенри Лангтън и заповяда: — Бъдете готов за влизане в крепостта. Повикайте войниците със стълбите и влезте в крепостта веднага щом портата се отвори.
Приглушено „Да, милорд“ прозвуча от мрака. Ги дьо Варен вдигна дебелия монах на седлото, уви се в наметката със знаците на Жерве и проговори предупредително:
— Само една погрешна дума, отче Анселм, и сте мъртъв. — После пришпори коня си. Свещеникът и Робърт Бърнъл го последваха.
Свели глави, тримата се отделиха от защитата на дърветата и се запътиха към подвижния мост. Копитата на конете тропаха глухо. Ги дьо Варен стискаше здраво юздите. При мисълта за онова, което Роджър се канеше да причини на сестра си, гневът му ставаше неудържим.
— Кои сте вие? Какво искате? — провикна се постът през осветената решетка на прозореца.
— Нали виждате — отговори с треперещ глас монахът. — Отец Анселм. Отворете по-бързо. Господарят ме чака. Спешно е — прибави по-високо той.
Двамата рицари, които го бяха обградили, размениха бърз поглед и въздъхнаха облекчено, когато дебелата дървена порта се разтвори по цялата си ширина. В следващия миг дивият боен вик на Ги дьо Варен разкъса мирната тишина. Откъм края на гората долетя многогласен отговор. Двамата рицари изтеглиха мечовете си от ножниците и се втурнаха в обширния двор на замъка. Смаяните стражи не оказаха съпротива.
Скоро по земята се търкаляха няколко трупа, а наемникът, който се опита да спусне желязната решетка, падна с пронизано гърло. Монахът нададе отчаян писък, скочи от седлото и се втурна към господарския дом.
— На помощ, нападение, измама! — изрева той. Напразно. Никой не му обръщаше внимание. Дори Ги дьо Варен не помисли да изпълни заплашителното си обещание. Рицарите и наемните конници вече бяха нахлули в двора на замъка през отворената порта. Ако се съдеше по немногочислената стража на стените, Роджър Жерве наистина не бе очаквал нападение от страна на зетя си.
Всеки, който направи опит да се отбранява, плати с живота си. Ги и рицарите му се хвърлиха смело срещу васалите на Жерве, които изскочиха от голямата зала. Наемните конници заеха стените и бързо се разпределиха по бойниците и тесните каменни стъпала.
Едва сега от зъберите на замъка заваляха стрели. Нападателите ги посрещнаха с вдигнати щитове. Ги дьо Варен избра друг път, за да стигне по-бързо до затвора. Мислите му бяха заети единствено с Лейла. Когато скочи от седлото, болката се заби като нож в бедрото му. Въпреки това не спря нито за миг. Отвори с трясък вратата към главната кула и скоро откри витата стълба, осветена от една-единствена запалена факла. В този миг се отвори малка странична врата и в залата нахлу Роджър Жерве, стиснал в ръка окървавен меч.
— Значи моят каплан беше така любезен да ви въведе в замъка ми — проговори подигравателно той. — Е, няма да има случай да ме предаде още веднъж. Преди да го пратя в ада, призна, че сте дошли да вземете жена си. Откъде разбрахте…?
— Познавам сърцето й, това е достатъчно.
— Няма да я измъкнете оттук, заклевам се!
Ги дьо Варен опря гръб на стената и протегна меча си, за да държи противника си на разстояние.
— Най-добре се предайте веднага, Роджър Жерве, защото вече сте изгубили битката. Изненадващото ни нападение обезвреди повечето ви хора. Хвърлете оръжието!
— Никога не се предавам, Дьо Варен, и вие го знаете.
— Дошъл съм да взема жена си, Жерве.
— Тогава вървете по дяволите! И двамата ще умрете! Стоманените острия се сблъскаха и от метала изскочиха искри. Бесните проклятия на Роджър Жерве се смесиха с оглушителното дрънчене на мечовете. Роджър се биеше като луд и безмилостно изтласкваше противника си стъпало по стъпало нагоре. Ги дьо Варен беше престанал да усеща болката в раненото бедро и твърде неохотно отстъпваше пред ударите на врага си. Най-после нанесе удар, който Роджър не успя да парира.
Лордът на Жерве Касъл изрева и се улови за раненото си рамо, но само след миг отново размаха меча си.
— Е, добре, тогава няма да ви нанижа на меча си — изкрещя той. — Изкачването по стълбата ще ви изтощи бързо. Виждам, че раната още не е зараснала, а и отровата в тялото ви продължава да подкопава силите ви. Дълго, много дълго трябваше да чакам този ден. Ще ви отмъстя за всичко, Дьо Варен. Сега ще умрете.
— За какво си отмъщавате? Защото Ранулф предпочете мен, нали? Вече знам, че не сте обичали Кристин, а богатото наследство. Но не забравяйте, че и аз имам причина да си отмъстя, Роджър — отговори остро рицарят. По челото му изби студена пот. Раната пареше непоносимо.