Той избегна поредния убийствен удар и усети в гърба си дървения парапет на площадката. По дяволите, Роджър го бе принудил да се изкачи на върха на главната кула. Двубоят щеше да продължи на открито. От небето все още се лееше дъжд, мъглата се стелеше на гъсти вълни покрай стените. Човек не виждаше дори на две крачки от себе си. И двамата бяха изтощени от боя по тесните стълби. Влажният нощен въздух им пречеше да дишат, гърдите им се повдигаха и спускаха с мъчителни тласъци.
Ги дьо Варен едва различаваше противника си. Вцепенението обхващаше крайниците му, слабостта заплашваше да го надвие. Усети как под металната шина се стича топла кръв и разбра, че раната на бедрото отново се е отворила.
— Хайде, елате по-близо, Дьо Варен — проговори злобно Роджър Жерве. Острието на меча му проряза въздуха с остро изсвистяване. — Оставете най-после тази игра на котка и мишка и се бийте като мъж.
Нямаше нужда от това предизвикателство. Сега, когато разполагаха с повече място, стоманата зазвънтя в бърз ритъм. Удар след удар, нападение след нападение… В полумрака се чуваха само пъшкането и тихите проклятия на биещите се. Откъм двора на замъка долиташе шумът на продължаващата битка. Васалите на Жерве изглеждаха решени да умрат, но да не се предадат. След известно време везните се наклониха в полза на Роджър Жерве. Страшните му удари изтласкаха противника към ръба на зъбера.
— Помолете се за душата си, Дьо Варен — изсъска ядно Роджър. — Защото ей сега ще умрете.
Когато посрещна поредния убийствен удар, Ги усети как мечът изхвръкна от ръката му и падна със звънтене на каменния под. Все пак той успя да запази присъствие на духа, претърколи се встрани, улови оръжието на противника си и го изтръгна от ръката му. Пред очите му се разсипаха милиони червени искри, той престана да мисли и се остави изцяло на болката и жаждата за отмъщение. Сграбчи за кръста яростно отбраняващия се Роджър Жерве и го вдигна високо във въздуха. Чу се пронизителен вик и господарят на замъка полетя към бездната.
Внезапната тишина, която последва глухия удар, прокънтя оглушително в ушите на Ги дьо Варен. Той се облегна тежко на дървения парапет и се наведе да види безжизнената фигура на смъртния си враг. В душата му нямаше триумф. Знаеше много добре, че и той можеше да лежи там долу с разбит череп. Междувременно битката беше решена. Робърт Бърнъл и Хенри Лангтън бяха събрали пленниците и ги водеха към голямата зала. Наемните конници заемаха позиции в двора.
Изведнъж Ги забеляза една жена, която тичаше като безумна по разкаляния калдъръм. Русата коса се развяваше на гърба й. Лейди Мод Жерве се хвърли върху падналия си съпруг и изпищя пронизително. Опипа го трескаво и когато се увери, че е мъртъв, скочи на крака и заплашително размаха юмруци нагоре към зъбера. Красивото й лице беше разкривено от болка и дива омраза.
— Убиец! Проклинам ви, Дьо Варен, проклинам и подлата ви жена! Лейди Дьо Варен ще плати с живота си за мръсното ви дело!
Лейла. Когато лейди Мод грабна една запалена факла от желязната кука в стената и се затича към главната кула, сърцето му спря да бие.
Само след миг Ги дьо Варен вече тичаше с най-голямата възможна бързина надолу по каменната стълба. Кръвта бучеше в ушите му, сърцето му всеки миг щеше да се пръсне. С всяка крачка в бедрото му се забиваха остри игли, но той не им обръщаше внимание. Тичаше надолу, обзет от една-единствена мисъл. Лейла. Жена му беше в смъртна опасност.
Не беше минал и половината път, когато чу викове. Пронизителни и страшни. Кръвта замръзна в жилите му. Когато слезе в залата, от подземието се надигна гъст, хапещ дим и скри стъпалата, които водеха към затвора.
Правейки огромни скокове, сляп и останал без дъх, Ги дьо Варен продължи пътя си през дима. Закашля се, от очите му потекоха сълзи. Виковете се чуваха все по-близо, пронизителни, нечовешки. От една килия струяха ярки пламъци. Уплашени плъхове се стрелкаха насам-натам, вкопчваха се в краката му. Ги успя да отвори вратата, но лумналата насреща му горещина го отхвърли назад. Страшната гледка, която се разкри пред очите му, смрази кръвта във вените му.
Обгърната в огнен пръстен, лейди Мод се въртеше в кръг в тясната килия и пищеше ли пищеше… Велики Боже, дали и Лейла беше сред огнената стихия? Ги се сети, че наметката му е подгизнала от дъжда, свали я и набързо я уви около главата си. Направи крачка напред и спря. Невъзможно. Цялата стая беше в пламъци. По бузите му се стичаха сълзи. Изведнъж Мод изчезна от погледа му, виковете й също замлъкнаха.