— Лейла! — извика дрезгаво мъжът, втренчил поглед в бушуващото огнено море. — Защо? — Знаеше, че трябва веднага да излезе оттук, но краката не му се подчиняваха. Без Лейла животът му губеше смисъла си.
Някъде зад гърба му се разнесе задавено хълцане и рицарят се обърна като ужилен. Какво беше това? Господи, там имаше още една врата и тя беше полуотворена. Той се хвърли вътре като обезумял и не повярва на очите си. Лейла се беше свила в най-далечния ъгъл и трепереше с цялото си тяло. Лицето й беше обляно в сълзи. Като видя мъжа си, тя се разрида неудържимо и протегна ръце към него.
— Огънят — шепнеше задавено тя. — Господи, огънят! Опитах се да го угася. Пламъците плъзнаха по роклята й… по косата… и така пищеше… Аз исках да й помогна, аз…
Неспособен да произнесе нито дума, Ги дьо Варен я грабна в обятията си. Облекчението му беше безкрайно. Притисна я до могъщите си гърди и я пренесе през задушаващия, хапещ пушек. Изкачи с мъка стълбите, блъсна голямата входна врата и изнесе товара си навън. Лейла, която тихо хленчеше на гърдите му, загуби съзнание. И това беше добре, защото щеше да й спести кървавата гледка в двора. Най-после опасността беше отстранена.
— Всичко свърши — прошепна нежно той и целуна обгорените й ръце. — Всичко е наред, любима, отново сме заедно.
Когато се събуди, Лейла усети болката в дланите си. Трябваше да положи големи усилия, за да вдигне десницата си. Тя беше увита с дебела превръзка, също както и лявата. Някой помилва нежно бузата й. Тя се огледа и видя до себе си Ги дьо Варен. Завит с мека кожа, той се бе облегнал на лакът и се усмихваше с любов. Лейла направи опит да се изправи, но той я притисна обратно във възглавниците.
— Спокойно, мила, не бързайте толкова. Надявам се, че сте си отпочинали.
— О, Ги…
— Огледайте се. Ние сме си у дома. Във Варен Касъл.
Лейла пое дълбоко въздух и разбра, че се намираха в спалнята. Ги беше казал истината. Тя си беше у дома. Лека-полека мислите й се избистриха.
— Но как…?
— Това е дълга история. Сега не питайте нищо. По-късно ще ви разкажа.
Слънцето изпълваше помещението с ярка светлина. Лейла се вгледа в дълбоките сини очи на мъжа си, в които светеше непобедима любов и пропъждаше мрачните спомени. Зададе само още един въпрос:
— Роджър?
Ги дьо Варен се поколеба, после поклати глава и тихо въздъхна.
— Мъртъв е. Хвърлих го от зъбера на кулата.
Лейла не каза нищо. Изпитваше огромно облекчение, че брат й вече няма да застрашава нито нейния живот, нито този на мъжа й, но и я болеше. Не желаеше този ужасен край нито на него, нито на лейди Мод. Макар да съзнаваше, че и двамата го заслужаваха.
— Значи сте се били — прошепна най-после тя.
— Така беше.
Лейла го погледна стреснато. Ами ако съпругът й беше ранен? Огледа внимателно мускулестото му тяло, протегна ръка да го попипа. На бедрото имаше нова превръзка.
Ги дьо Варен се засмя тихо.
— Не се тревожете за нищо. Аз съм добре. Няколко дни обаче няма да пипате нищо, скъпа моя, защото трябва да щадите ръцете си. Филип се погрижи и за двама ни. След малко ще дойде, за да ви помоли за съвет какво лечение да приложи, за да оздравеем колкото се може по-бързо.
Лейла го изгледа невярващо.
— Филип ще дойде да ме помоли за съвет?
— Точно така. Брат ми се е преобразил напълно. Още преди да се събудите обиколи всички съседни села и стопанства и призна пред хората, че е бил несправедлив към вас и не е искал да признае колко истина има в лекарските ви методи. Щом се възстановите напълно, пред болницата ще се наредят дълги опашки от желаещи да потърсят помощта ви.
— Сигурно сънувам… — проговори замаяно Лейла и се опита да възприеме чутото.
— Не, мила моя, това не е сън. Това е действителност.
— Още не мога да повярвам, че тръгнахте да ме търсите. Бях уверена, че ще ме намразите. — Гласът й пресекна.
— Никога не бих могъл да ви намразя, Лейла — отговори страстно мъжът й. — Аз ви обичам, вие сте всичко за мен. Как бих могъл да мисля лошо за вас? Вие сте моята любима съпруга. Вие носите детето ми в благословената си утроба.
— Откъде знаете…?
— Това е без значение. Вече го знам и съм неизказано щастлив, че ще си имаме наследник. — Той помилва нежно бузата й, плъзна ръка по устните й и продължи сериозно: — Когато обаче узнах, че сте избягали, съвсем не бях сигурен във вас. Уплаших се, че сте ме напуснали от омраза.
— Никога. — Пламенният му поглед, възбудата в тялото му спряха дъха й. Вече беше дошъл моментът да му каже всичко. — Аз ви обичам, Ги дьо Варен. Сърцето ми ви принадлежи завинаги. Никога няма да ви напусна.
От гърлото му се изтръгна ликуващ вик. Лейла разтвори ръце, хвърли се на гърдите му и отговори на целувката му с цялата си страст: Това беше щастливо потвърждение, че този час не е сън, а действителност. Действителност беше и парещото й желание да се слее с него, желание, което само той можеше да утоли. От днес нататък тя му принадлежеше, защото го обичаше.