Лейла издаде задавен вик. Не й достигаше въздух, бузите й пламтяха.
— Прощавайте. Забравих, че говоря пред дама, при това изключително красива. — Погледът му измери пренебрежително Синджар Ал-Азис. — Кажи на господаря си… — Той проточи подигравателно думата. — … че това е достатъчно и принц Едуард веднага ще разбере за кого става дума.
— Е, Лейла? — попита властно Синджар.
Когато Лейла преведе думите на рицаря, в тъмните очи на лекаря блеснаха весели искрици. Младата жена не посмя да преведе ласкателните думи по неин адрес, пък и те нямаха нищо общо с предмета на разговора.
— Добре, това е достатъчно. — Ал-Азис се обърна към главния надзирател: — Чу какво се разбрахме. Заповядай на войниците да свалят веригите му.
С видимо недоволство и колебание, началникът на затвора извади от колана си връзка ключове и я хвърли в ръцете на най-близкия войник. После метна зъл поглед към Ал-Азис и Лейла и заповяда с треперещ от гняв глас:
— Изпълни заповедта на уважаемия Ал-Азис и свали веригите на пленника. А ти — изфуча той към втория войник, — ти дръж меча си готов. Ще ви изпратя още двама войници. Щом достопочтеният Ал-Азис и помощницата му… — При тези думи той удостои Лейла с пренебрежително — ироничен поглед. — … щом двамата приключат с лечението и си тръгнат, зарезете грижливо вратата. — Той се обърна рязко и изскочи от килията.
Пазачът вдигна ключовете и бързо свали веригите на християнския рицар.
— Този мъж очевидно няма достатъчно ум в главата си, щом не познава границите си — промърмори Ал-Азис и побърза да подкрепи пленника, който се беше уловил за рамото и се подпираше на стената. — Помогнете ми да го сложим в леглото — заповяда властно той на влезлите войници. През това време Лейла беше опънала чистите чаршафи, изтърсила възглавницата и отметнала завивката. Войниците и лекарят довлякоха пленника до постелята и внимателно го положиха да легне. От гърлото му се изтръгна болезнен стон. Когато Лейла протегна ръка да го завие, погледите им се срещнаха.
— Трябват ми долни дрехи.
— Какво е това? — попита неразбиращо тя.
— Панталон. — Мъжът направи опит да се усмихне, макар че лицето му беше разкривено от болка. — Не съм свикнал да се явявам пред една дама гол, дори когато и тя няма нищичко на гърба си. Макар че ти вече си видяла повече от всички красавици, с които съм споделял леглото си.
— Аз… ще видя какво мога да направя — обеща задъхано Лейла, поразена от лекотата, с която говореше за бельото си. Разбира се, в женските покои отношенията между половете се обсъждаха надълго и нашироко. Но един мъж не си позволяваше подобни волности, особено пък пред жена. Тя се запита неволно колко ли жени досега са дарили с благоволението си този толкова красив мъж. Ако се съдеше по поразителната му мъжественост и дълбоките сини очи, броят им беше повече от значителен. Без съмнение, в това отношение кръстоносецът можеше да се мери с всеки султан, макар че арабските князе често държаха в харемите си стотици хубавици.
Лейла коленичи пред големите кожени чанти на баща си, който тъкмо приготвяше обезболяващо питие за пленника, и извади чисти превръзки. Това й помогна да скрие пламтящите си страни и да прогони надалеч смущаващите мисли.
Възпалението и отокът бяха спаднали, макар и малко. Грубостта на стражите и дивите буйства очевидно не бяха навредили допълнително на раната. Дали след години, когато погледнеше белега на рамото си, щеше да си спомня за пленничеството си в Дамаск, може би дори за…
Вбесена от обрата, който вземаха мислите й, Лейла развърза вързопчето. Какво ставаше с нея? Какво я беше грижа дали този варварин ще я запомни или не? Тя във всеки случай щеше да го забрави веднага, щом изчезне от живота й. Баща й я помоли да предупреди повторно пленника, че е необходимо да лежи спокойно и да се храни добре. На сутринта щял да дойде отново и да продължи лечението. Лейла преведе бързо, зарадвана, че ще напусне най-после подземната килия, и се учуди с каква лекота излизат от устата й английските думи.
— Ще чакам с нетърпение утрото, Лейла.
Да чуе името си от устата на пленника, при това изречено с истинска страст, това вече беше прекалено! Лейла изскочи навън като подгонена, облегна чело на студената стена и вдъхна дълбоко хладния въздух. Когато Ал-Азис я последва, тя побърза да вдигне яшмака си пред лицето и тръгна след него по безкрайните коридори.
Един въпрос не й даваше мира. Докато вървяха един до друг по стръмната улица към града, огряна от яркото обедно слънце, тя най-после се осмели да го зададе: