— Защо трябваше да ме представите като ваша робиня, татко? Не разбирам…
Ал-Азис я погледна и отговори сериозно:
— Направих го заради твоята собствена сигурност, дъще моя. Рицарят трябваше да остане с впечатлението, че ти не означаваш нищо за мен. Само така мога да бъда сигурен, че няма да се възползва от теб като средство да си възвърне свободата. Хора като него не понасят затворничеството и са склонни към отчаяни постъпки, когато ги притиснат до стената. Нали видя как буйстваше, когато влязохме?
— Отчаяни постъпки? — повтори замислено Лейла и потръпна от студ въпреки горещия ден.
— Надявам се, че няма да прибегне до някое безумие — увери я твърдо Синджар. — Докато те смята за моя робиня, ще знае, че първо ще го разкъсаме на парченца и едва след това ще се погрижим за спасяването ти. А това означава, че няма да те вземе за заложница, за да ни изнудва. — Изведнъж той спря и гневно процеди през стиснатите си зъби: — Знай едно, Лейла — ако този рицар се осмели дори само да те докосне, аз ще забравя и откупа, и гнева на Мавдуд, и ще го пронижа със собствения си меч!
Лейла го изгледа изумено. Баща й никога не беше избухвал така. Едва сега осъзна колко я обичаше той, макар че тя не беше негово дете и като майка си бе останала християнка.
— Иска ми се Джамал да не бе повикан в Кайро точно сега — продължи все така рязко Синджар. — Иначе нямаше да се налага да те вземам със себе си в затвора при онзи неверник и да те излагам на опасност. Дано чумата отмине скоро и семейството на халифа се възстанови бързо! — Той хвърли изпитателен поглед към Лейла и строго заключи: — От днес нататък ще се грижиш за пленника само когато аз не мога да отделя време за него. Ще се постарая това да става колкото се може по-рядко, а ти ще ми обещаеш, че ще влизаш в килията му само с придружител. — Напрежението му изведнъж отслабна, в гласа му прозвуча обичайната мекота: — А сега да вървим в болницата, дъще. Чака ни много работа.
Това отговаряше и на нейното желание. Не искаше да вижда повече омразния варварин. След бесните ругатни и проклятия, които бе избълвал срещу нея, тя беше наясно на какво е способен този мъж в яростта си.
— Значи засега те оставят жив, Дьо Варен — прошепна глухо английският рицар, — но само, за да изтръгнат от принца богат откуп. Проклети езически кучета!
Той се сгърчи, сякаш някой го беше ударил, и при това непредпазливо движение болката се заби като нож в рамото му. Потърка глезените си, одрани до кръв от тежките вериги, и измери с неспокоен поглед ниското подземие, в което го бяха затворили. После прикова очи в прозорчето, защитено със здрава решетка. В гърдите му се надигна отчаяние, гърлото му пресъхна, не му достигаше въздух.
Велики Боже, така не можеше да продължава! Разбира се, нямаше и капка съмнение, че Едуард Плантадженет ще плати всяка поискана сума, колкото и огромна да беше. Но дотогава щяха да минат дни, седмици, може би дори месеци. И той щеше да загуби разума си в тази мрачна дупка много преди да му върнат свободата. Още отсега не беше на себе си, усещаше как назъбените стени връхлитат върху него, как бавно, но сигурно го задушават. Беше същото като преди осем години. Никога нямаше да забрави стените на тясната килия в подземието на замъка…
Ги дьо Варен се бореше да си поеме въздух, сякаш гърдите му бяха притиснати с огромен камък. Той закри с ръка очите си, опита се да прогони мрачните, страшни картини от миналото. Въпреки това те не се махнаха, останаха ясни и отчетливи. Спомените бяха мъчителни. Спомени за предателство и смърт, за бездънно отчаяние и безнадеждност, за глад, толкова мъчителен, че се бе принудил да яде плъхове, за да оцелее. Миналото оживя в паметта му, стори му се, че отново са го заключили в същия затвор като преди осем години. Велики Боже, така не можеше да продължава! Трябваше да отклони мисълта си в друга посока, и то бързо, защото много скоро щеше да полудее.
— Лейла! — Той изкрещя името още преди мисълта за жената да се е настанила трайно в съзнанието му. Повтори го отново и отново, сякаш беше някоя магическа дума, която можеше да пробие непрогледния мрак. Представи си красивото лице, крехката фигура и ангелският й образ постепенно прогони кошмарните призраци, които го държаха в ноктите си.
Лейла! Очите й бяха наситено виолетови. Цветът им беше толкова необикновен. А устните розовееха и сякаш му обещаваха безмерна наслада. Да не говорим за гърдите под тънката коприна на робата, зрели и пълни като сочни плодове. Тежестта, която притискаше сърцето му, отслабна. Най-после можеше да диша свободно.