— Попитах ви къде е Лейла! По дяволите, глухи ли сте или неми? Къде е Лейла, християнската робиня на Ал-Азис?
Ги дьо Варен не повярва на очите си, когато изведнъж влезе Лейла, следвана от навъсения началник на стражите, който днес беше още по-мрачен от обикновено.
— Лейла! — Без да се замисли, той понечи да се втурне към нея, но изведнъж се оказа обкръжен от четиримата войници с насочени към него ятагани. Засмя се и вдигна ръце. — Спокойно, момчета, нямам намерение да й сторя зло.
Лейла побърза да преведе на войниците какво беше казал и Ги веднага се успокои от мелодичния й глас. Пазачите обаче не се отдръпнаха нито на сантиметър. Очевидно доверието им към него беше също като неговото в тях, тоест не съществуваше.
— Днес господарят ми има други задължения — обясни Лейла и хвърли бърз поглед към разгневения надзирател. — Затова дойдох да се погрижа за вас вместо него.
— Това ме радва — отговори кратко Дьо Варен, все още замаян от неочакваната й поява. Погледът му не се откъсваше от стройната й фигура. — Вече се боях, че никога вече няма да те видя.
Господи, колко беше красиво това момиче! Тя също изглеждаше потисната. Тъмносиньото покривало се спускаше покрай лицето й и подчертаваше необичайно равните черти, които можеха да се сравнят само с ангелските, ако косата беше руса. Дългата, грижливо сплетена плитка обаче беше гарвановочерна и блестеше като най-тънка коприна. Толкова му се искаше да я докосне…
Ги се овладя, защото не искаше да се изложи на опасността някой от стражите да му отсече ръката, ако посегне към робинята. Вместо това вдъхна дълбоко нежния розов аромат, който се излъчваше от нея, и се задоволи да я гледа. Не му убягна угриженото й изражение, страха в големите виолетови очи. Нещо не беше наред.
Сякаш беше прочела мислите му, Лейла проговори тихо:
— Преди малко узнах, че пратеникът на владетеля, който замина преди седмици, за да отнесе на твоя господар Едуард искането за откуп, е бил убит.
Ги дьо Варен се вкамени.
— Убит? — повтори беззвучно той.
Лейла кимна. Беше й много трудно да продължи.
— Бедуини намерили коня му в околностите на най-близкия пристанищен град. Трупът му бил привързан за седлото. Гърлото му било прерязано. Бедуините смятат, че пратеникът, който бил изложен на парещото слънце, на мухите и лешоядите, бил мъртъв от доста време, когато го намерили… — Тя не можа да продължи. Лицето й побеля.
— Кога са го намерили? — попита глухо Ги.
Лейла вдигна решително глава и преглътна, преди да отговори.
— Преди два дни, но бедуините са влезли в Дамаск само преди час и са предали трупа на управителя. — Тя хвърли кос поглед към началника на стражата и продължи с тих глас: — Заповядано е било да уведомят повелителя ми веднага след пристигането му. Така научих за станалото.
— А писмото до принца?
— У мъртвеца не е намерено писмо.
Мислите на Ги съвсем се объркаха. Писмото или е било загубено, или са го откраднали. Но най-важното беше, че то така и не бе стигнало до Едуард Плантадженет. Двамата с принца бяха като братя. Той никога нямаше да допусне…
— Можеш да си представиш колко бесен е Мавдуд.
Думите на Лейла го вцепениха.
— Нима е помислил, че Едуард Плантадженет е заповядал да убият пратеника? Този езичник сигурно си е въобразил, че това е отговорът на господаря ми, че няма да получи никакъв откуп!
Лейла се изненада. Чужденецът очевидно притежаваше известна чувствителност, щом бе отгатнал мислите й. Колко по-различен беше в сравнение с миналия път, когато буйстваше като див звяр. Нима един и същи човек можеше да се раздвоява така? С тъмната си брада и мръсните панталони той все още приличаше на варварин. Всяко движение издаваше трудно сдържана сила.
Откакто го бе видяла за последен път, състоянието му се беше подобрило значително. Ала под овладяната повърхност се усещаше опасно отчаяние и Лейла беше благодарна за присъствието на стражите. Защо Дьо Варен бе изкрещял, че иска да я види? Тя не можеше да си обясни поведението му, но не смееше да го попита.
— Не ми подобава да разсъждавам върху поведението на управителя Мавдуд — промълви тихо тя. — Но е логично да е погледнал на смъртта на пратеника именно по този начин.
— Тогава кажи на Мавдуд, че Едуард Плантадженет никога не би ме оставил да пукна в тази воняща дупка — изкрещя вбесено Ги дьо Варен. — Той не е убиец като вашите кръвожадни касапи, които ме нападнаха в подножието на Ливанските планини. Сигурно пратеникът е бил убит от разбойници, от местни християни, от враждебно настроени арабски племена, или кой знае още от кого. Писмото не е било у него и за това може да има хиляда причини, но никой не може да докаже, че Едуард Плантадженет ме е изоставил.