— Моята помощ? — повтори смаяно тя. Изразът в дълбоките сини очи я прониза като светкавица.
— Да. Още тази нощ ще…
— Лейла, дръпни се от пленника!
Гласът на баща й прозвуча толкова рязко, че Лейла се обърна като ужилена. Бурканчето с мехлем се изплъзна от ръцете й и се разби на каменния под. Синджар Ал-Азис стоеше до началника на стражата. Широката му роба още се развяваше от бързането.
— Какво се е случило?
— Идвам от болницата. Един от най-доверените съветници на управителя ме намери там и ми съобщи…
— Знам, тат… повелителю мой. — В последния миг Лейла преглътна обичайното обръщение и пристъпи към баща си. — Вторият пратеник вече е тръгнал.
— Не, върнал се е — възрази тихо Синджар Ал-Азис и я издърпа към вратата. — Тръгваме си. Нашата работа тук е свършена. Нищо повече не можем да сторим за него.
Лейла хвърли бърз поглед през рамо. Ги дьо Варен стоеше насред килията и я гледаше подозрително. Тя се обърна бързо и последва баща си.
— Още по пътя към крайбрежието пратеникът и отрядът мамелюци срещнали един от главните пълководци на султан Байбар. Като чул накъде са тръгнали, той им наредил да се върнат.
— Как е могъл? Ами откупът?
— Няма да има откуп.
— Точно така, почитаеми — потвърди доволно началникът на стражата и сложи ръка върху камата на колана си.
— Няма. — Ал-Азис поклати сериозно глава и погледна Дьо Варен с искрено съчувствие. — Генералът съобщил, че принц Едуард и повечето от воините му са вдигнали платна още преди три дни. Все още не е известно коя е причината за прибързаното им отпътуване, но се говори, че смятат да се върнат в Англия.
Лейла извика уплашено. Ако онова, което й казаха, беше вярно, Ги дьо Варен беше загубен.
— Какво става, Лейла? — рицарят се изправи в целия си ръст.
— Какво ти казаха?
Лейла потърси с трепереща ръка да се залови за баща си.
— Той иска да узнае какво е станало. Какво да му отговоря?
— Нищо. По-добре е да го узнае утре. — Ал-Азис се обърна към надзирателя и му връчи пергамент с печата на управителя.
— Прочети, ако можеш да четеш. Изричното желание на владетеля е да се отнасяте към рицаря с цялото подобаващо на ранга му уважение. Пригответе му празнично ядене. Дай му вино, ако имаш, и една лула опиум. Нека прекара последната си нощ щастлив, без напрежение.
С тези думи Синджар се обърна и поведе дъщеря си към изхода. Сърцето на Лейла биеше до пръсване. Надзирателят нави пергамента и кимна мрачно.
— Трябва да кажем на рицаря — настоя тихо Лейла. — Би било жестоко, ако не го направим. Трябва да му дадем поне време да се помоли, татко.
— Ела, тук става много опасно — прекъсна я Ал-Азис и я дръпна за ръката.
— Лейла!
Тихият вик на Дьо Варен я накара да обърна глава. Внезапно тя осъзна, че това е последната им среща, и спря да диша.
— Става въпрос за откупа, нали? — извика гневно рицарят. — Чета го по лицето ти. — В погледа му горяха гняв и отчаяние. Очевидно беше готов всеки миг да се хвърли срещу остриетата на ятаганите, които го държаха в шах. — Едуард се е върнал в Англия нали?
— Мълчи! Не му отговаряй — заповяда Ал-Азис и я издърпа навън. Стражите ги последваха и зарезиха вратата, преди рицарят да се хвърли с цялата си тежест срещу нея и да забарабани с юмруци по дървото. Дори неговата нечовешка сила не беше в състояние да се справи с тежката дървена врата, обкована с широки железни ивици.
— Лейла! — изкрещя дрезгаво Дьо Варен. — Лейла, говори, моля те! — След малко се чу шум от чупещо се дърво, побеснял от гняв, пленникът трошеше леглото си и мяташе дъските срещу стената.
— Да вървим най-после, дъще — настоя отново Синджар Ал-Азис. Сълзите в очите й не убягваха от вниманието му. — Не е приятно да гледаш как един пленник посреща вестта за предстоящата си смърт.
Лейла придърпа с мъка яшмака над лицето си. Ръцете отказваха да й се подчиняват. Чувствата й в този момент бяха толкова силни, че направо я смайваха. Много й се искаше да се наплаче и да й олекне. Трагичната съдба на Ги дьо Варен не би трябвало да я засегне толкова дълбоко. Но зад гърба й продължаваха да се чуват бесни удари по вратата, гласът на пленника ечеше под сводовете.
— Лейла, кажи ми поне прав ли съм в предположенията си! Лейла…
— Той е човек — прошепна безпомощно тя и от гърдите й се изтръгна задавено хълцане. — Той е човек, а не диво животно, татко.
— Да вървим, дъще. — Синджар Ал-Азис стисна здраво ръката й и я повлече навън. Лейла се олюляваше и трябваше да се облегне на баща си, за да не падне. Двамата напуснаха затвора, следвани от отчаяните викове на кръстоносеца.