Четвърта глава
Ги дьо Варен седеше на мръсния каменен под, без да докосва таблата с ядене пред себе си. Не можеше да преглътне нито една хапка. Пиеше само вино. Чувството за безпомощност беше над всичко друго. Накрая облегна глава на стената и затвори очи. Ако Ал-Азис и стражите, които изведнъж бяха станали много разговорливи, казваха истината, тогава Едуард Плантадженет беше вече в открито море, на път към Англия, и то без него.
През безкрайно проточилите се часове, докато пазачите се забавляваха за негова сметка, шпионката беше отворена. Застаналите отвън войници не го изпускаха от очи. Сигурно бяха предупредени, че пленникът може да повтори последния си бесен изблик. Но сякаш нарочно го предизвикваха, като говореха все за предстоящата му смърт.
Малко след изгрев — слънце щяха да го изведат от затвора и да го екзекутират. Управителят Мавдуд и придворните му смятаха да присъстват на забавлението в двора на крепостта. Може би щеше да дойде дори непобедимият султан Байбар, който се очакваше всеки момент да пристигне в Дамаск.
Ги дьо Варен беше слушал от баща си какви ли не жестоки истории за времето, когато старият рицар бе воювал срещу неверниците в Египет, и знаеше, че арабите обикновено екзекутират пленниците си с меч. Струваше му се, че усеща твърдата настилка на площада, когато го принуждават да падне на колене. Със завързани очи, ръцете оковани на гърба, с изтръпнали, безчувствени рамене, той чува как палачът поема дълбоко дъх, размахва над главата си ятагана, чува съскането, с което наточеното острие прорязваше въздуха…
От гърлото му се изтръгна богохулно проклятие. Грабна стомната с вино и понечи да я запрати към стената. В този миг вратата на килията се отвори с обичайното протяжно скърцане. Влязоха двама пазачи. И двамата бяха извадили ятаганите си, но единият носеше фенер, а другият дълга глинена лула.
Какво, по дяволите, искаха от него? За какво му беше това наргиле? Разбира се, той познаваше предназначението му от посещенията си в публичните домове на сирийските градове, но никога не беше опитвал опиум. Обичаше хубавите жени, но не се поддаваше на въздействието на опиума, за разлика от доста други кръстоносци, които възхваляваха с цветисти слова преживените сред димни пари наслади.
Пазачът поднесе лулата към устата му. Ги понечи да я отблъсне и в този момент през главата му профуча дръзка мисъл. Когато другият пазач му хвърли някаква кутийка, той я вдигна, отвори я и изгледа любопитно прашеца, с който беше пълна. Приличаше на черен восък и миришеше на амбра и мускус. Междувременно първият пазач беше поставил на пода няколко тънки съчки и запаления фенер и бе побързал да се оттегли. Макар че ръцете му трепереха, Ги дьо Варен напълни малкия отвор с опиум. Пазачите се ухилиха доволно и излязоха навън. По лицата им се четеше презрение.
Ги дьо Варен запали лулата с една от приготвените съчки, възбуден от дръзкия план, който бавно добиваше очертания в главата му. Дано само успее да го осъществи.
Той всмукна предпазливо и чу тихото бълбукане на горещата вода. Но когато усети първата пара, извади лулата от устата си и издуха онова, което беше нагълтал. Не беше много. Димът се издигаше на ароматни стълбчета от наргилето и се къдреше във въздуха, без да му навреди.
Трябваше да си избере такова място, че пазачите да не го виждат. Никой не биваше да разбере, че в действителност не е поел опиума. Слава богу, прозорчето над главата му беше отворено и упойващият дим нямаше да замае главата му, или поне така се надяваше.
Той отвори шумно кутийката, напълни отново лулата и я запали. Повтори процедурата няколко пъти, докато белезникавият дим изпълни помещението и над каменния свод надвиснаха тежки облаци. Войниците отвън започнаха да кашлят и да ругаят, докато най-после затвориха шпионката. Ги дьо Варен чу смеха им, коварен, изпълнен със задоволство, и по лицето му пробяга подигравателна усмивка.
Остави наргилето до себе си, но така, че всеки момент да може да посегне към него. Тези езически кучета бяха повярвали, че жертвата им се е усмирила и скоро ще заспи. Бедни глупаци! Много скоро щеше да се стъмни. Пазачите щяха да влязат в килията му, за да проверят дали всичко е наред, и щяха да преживеят най-голямата изненада в живота си.
— Днес се върна много по-рано от обикновено — рече Ив и нави една черна къдрица около пръста си. Двете седяха една до друга на мраморната пейка в градината. — Още не е започнало да се смрачава.
— Татко ми нареди да се прибера у дома — отговори потиснато Лейла и се загледа в бистрия поток, който течеше през градината. — Държах се ужасно. Татко е много разочарован от мен. През целия ден бях несръчна като начинаеща. Но не желая да говоря повече за това. — Как да обясни на майка си колко много я беше засегнало случилото се с Ги дьо Варен? След това, в болницата, объркваше и най-простите операции, ръцете й трепереха, гласът й отказваше. Ив помилва ръката й, за да я успокои.