Ги запълзя на четири крака и скоро стигна до първата тераса. Тук цареше тишина. Белият павилион в средата беше празен. Той се промъкна към отсрещния ъгъл и откри под терасата обширен вътрешен двор, обрасъл със зеленина, пресечен от поток в каменно корито, но празен.
Дьо Варен клекна на пода и за миг се поддаде на отчаянието — чувство, което то навестяваше твърде рядко. Ами ако този Ал-Азис имаше повече от една къща в Дамаск? Това беше типично за заможните араби. Може би Лейла изобщо не живееше тук. Вероятността да открие младата робиня се отдалечаваше с всеки изминал миг, а времето бързаше. Скоро щяха да открият бягството му от затвора, ако вече не го бяха сторили. А това означаваше край на надеждите му да напусне града, все едно с Лейла или без нея.
В този момент в двора се появи дребна, тъмнокоса жена, увита в розова коприна. Ги дьо Варен спря да диша. Жената застана пред една мраморна пейка и сведе глава. Прозирното розово було, обточено със златни конци, скри лицето й. След малко въздъхна дълбоко и въздишката й беше пълна с тъга. После обаче вдигна лице и рицарят позна робинята, която вече седмици наред владееше мислите му. Лейла!
Безшумен като котка, Ги дьо Варен се приземи от покрива върху моравата и пропълзя зад неподвижната фигура. Шумът от стъпките му заглъхваше в плискането на потока. Дано само не изпищи, като го види! Той я сграбчи изотзад и притисна ръка върху устата й.
— Лейла — зашепна задавено той, опитвайки се да спре съпротивата й, — аз съм, Ги дьо Варен. Дойдох да ти помогна, да те изведа оттук.
Гласът му изглежда я успокои, защото тя престана да се съпротивлява и натежа в ръцете му, сякаш бе припаднала. Ги се уплаши, притисна я здраво до себе си и бавно обърна лицето й към светлината на факлата.
Като я видя, той помисли, че обезумява. Беше толкова ужасен, че я пусна и втренчи очи в лицето й, неспособен да произнесе дори една дума. С гарвановочерната коса, която се спускаше почти до коленете й, тази жена беше втора Лейла, макар двойно по-възрастна от нея. Годините не бяха успели да разрушат красотата на фините й черти, бяха запазили дори стройната й фигура.
— Всемогъщи боже! Вие не сте Лейла.
— Не говорете толкова високо, лорд Дьо Варен, ще събудите слугите на съпруга ми — предупреди го на английски жената и вдигна поглед към лицето му. В дълбините на очите й блестяха неизплакани сълзи. — Това е истинско чудо. Вие сте жив и здрав и стоите пред мен. Не смеех да се надявам на това дори в най-пламенните си молитви. — Тя отстъпи крачка назад и го измери от глава до пети. — Колко грамаден сте станал, колко силен, истински рицар. Когато ви видях за последен път, бяхте паж на Ранулф дьо Лузинян и едва вдигахте тежкия меч.
Сънуваше ли? Да не би опиумните пари да бяха замъглили разума му? Ги не смееше да заговори, защото не искаше тази красива жена, вътрешния двор и целият този нереален свят да се разтвори в нищото и той да се събуди отново в затвора, където го чакаше смъртта.
— Елате! — Жената улови ръката му. — Не можем да говорим тук. Има достатъчно любопитни, които само дебнат да причинят зло. Елате, милорд, не бива да губим време.
Странно, но Ги я последва без възражения. Трябваше да се приведе, за да мине под ниската арка. Двамата влязоха в слабо осветено помещение и той се огледа с безкрайно учудване. Малкото мебели бяха украсени със злато, сребро и скъпоценни камъни, стаята издаваше богатство и изискан вкус, ориенталски разкош, твърде чужд за него.
— Тук сте на сигурно място, лорд Дьо Варен — проговори тихо жената, — макар и за кратко.
Звукът на гласа й го изтръгна най-после от странното вцепенение. Той стисна ръката й, толкова тясна и крехка.
— Коя сте вие? Може би магьосница, дух, неземно явление? Откъде знаете името на стария Лузинян?
— Не съм магьосница, уверявам ви, благородни рицарю — отговори с лека усмивка жената. Тя поклати глава и булото се плъзна по раменете й. — Вие търсите дъщеря ми Лейла. Тя спомена за вас още преди няколко седмици, когато я повикаха да ви лекува. Аз съм Ив Жерве. Може би ще си спомните за мен, макар че тогава бяхте малко момче.
Ги пусна ръката й. Ив Жерве? Защо го навестяваше призракът на една мъртва? Лейди Ив отдавна не беше между живите. Или поне така му бяха казали.