Така беше винаги след тридневна раздяла. Синджар свали копринената й риза и я захвърли небрежно на пода. Хладният въздух помилва голата й кожа и тя потръпна от наслада. Той я разсъблече с нарастващо нетърпение и когато най-после я притисна до себе си с ликуващ вик, тя се засмя тихо и задъхано. Без да си дава труд да се съблича, Синджар разтвори дългата си одежда и проникна устремно в утробата й. Задуши вика й с бурна целувка и зарови пръсти в косите й. Задвижи се все по-бързо и по-бързо в нея, докато дивият екстаз увенча бързото им, страстно съединение. Бурята ги понесе чак към планинските вериги на далечния Ливан. Когато всичко свърши, двамата се отпуснаха на възглавниците, без да се отделят един от друг.
Ив и Синджар Ал-Азис се наслаждаваха дълго на близостта си, докато чакаха бурната страст да утихне. По някое време той се отдели колебливо от нея и подреди набързо дългата си роба. Ив се уви само в прозирното було и двамата седнаха пред малката масичка. Изядоха една сочна смокиня, като си я разделиха наполовина, засмяха се, прегърнаха се и отново се отпуснаха на ниската постеля.
— Моята прекрасна, моята изключителна Ив — проговори с обич Синджар и нави на пръста си един копринен кичур. — Вие сте най-голямото ми богатство. Искам да ви направя някакъв подарък. Сватбен подарък. — Той я целуна и погледна дълбоко в очите й.
— О, не, господарю мой — възрази с усмивка тя и поклати глава, трогната от щедростта му. — Вие ме направихте безкрайно богата с любовта си. Бяхте така добър да признаете детето ми за своя дъщеря и знам, че ще й дадете най-доброто възпитание. В моята страна това щеше да бъде невъзможно. — Гласът й затихна и натежа от болка. — Все още не мога да повярвам, че един ден Лейла ще тръгне по вашите стъпки и ще стане истинска лекарка.
— Кажете ми какво желаете? — прекъсна я бурно той, решен да наложи волята си. — Обещавам да ви дам всичко, което е във възможностите ми. Аллах ме е благословил с голямо богатство. Може би искате да ви подаря най-красивите бисери на света? Или да ви построя собствена къща с уханни розови градини, мраморни басейни с кристалносиня вода и павилион с позлатен покрив?
Той изброяваше все нови и нови неща, но колкото повече се въодушевяваше, толкова по-несигурна ставаше Ив. Дали да се осмели и да го помоли? Имаше нещо, което означаваше за нея много повече от скъпоценните камъни, от златото и среброто, нещо, което беше споменала един-единствен път досега. Синджар й бе обяснил, че ще я вземе за съпруга, защото на мюсюлманите е разрешено да се женят за християнки. Ала се надявал, че един ден тя ще приеме вярата му. Тогава Ив премълча и разговорът премина на други теми. До днес, сега?
— Да, има нещо, господарю и повелителю мой — започни колебливо тя.
— Кажете ми го и ще го имате, любов моя.
Тя го погледна право в очите и пламенно се помоли той да я разбере и да не се засегне.
— Най-скъпият подарък, който можете да ми направите, за вас е дреболия и няма да ви струва нищо, освен великодушието на сърцето ви, любими. Аз… искам да си остана християнка и да възпитам дъщеря си във вярата на дедите й.
Лицето му помрачня и Ив едва успя да довърши молбата си. Ала когато произнесе и последните думи, изпита радост, че най-после му е казала всичко. Гневният израз в очите му не предвещаваше нищо добро, но Синджар Ал-Азис мълчеше и стискаше здраво устните си. След малко се облегна на копринената възглавница и се загледа с празен поглед в тавана. Все още не казваше нито дума.
Ив чакаше. В стаята цареше тишина. Отвън долиташе монотонното ромолене на поточето, чиито води напояваха градината, примесено с тъжната песен на славея. Златният му кафез беше окачен в един ъгъл на градината. Надеждата лека-полека я напускаше.
Накрая Ал-Азис заговори:
— Искате много от мен, Ив, страшно много. — Той обърна глава към нея, помилва падналата на рамото й къдрица и продължи съвсем тихо: — Това означава, че двамата с вас няма да бъдем заедно в рая.
— Това знае единствено Бог.
Синджар не отговори. По лицето му личеше, че се бори със себе си. Най-после изражението му се успокои и той потърси ръката й. Ив го погледна с новопробудила се надежда.
— Радвам се, че ние, мюсюлманите, се отнасяме търпимо към чуждата вяра. За съжаление това не може да се каже за християнските кръстоносци. Те опустошават градовете ни, плячкосват богатството ни, а наричат нас езичници, неверни кучета.
Ив не отговори. Тя чакаше. Пък и какво ли можеше да възрази? Синджар казваше истината.
Мъжът въздъхна тежко и продължи решително: