— Каква количка? Не е ли по-добре да се прехвърлим през стената? Как ще минем през охраняваната порта?
— Река Барана тече покрай крепостните стени. Дори ако успеете да я преплувате, ще паднете право в ръцете на мамелюците, които са на пост там. Не, оставете всичко ни мен и аз ви обещавам, че бягството ще успее.
Ги дьо Варен се намръщи в мрака, извъртя очи и усети болезнено пробождане в сърцето. Никога досега не беше поверявал живота си в ръцете на жена. Но очевидно не му оставаше друг избор.
— Нека бъде, както искате.
— Добре. Щом Маджида се върне, ще повикам Лейла в покоите си. Тогава обаче трябва да ми помогнете.
— Слушам ви.
— Ще ви дам гъба и шишенце с упойващо средство. Бъдете готов да го използвате.
— Какво искате от мен? — попита изумено той и смръщи чело. — Защо трябва да упоя Лейла? Нали казахте, че тя желае да напусне Дамаск?
— И не се отричам от думите си. — Гласът на Ив трепереше. — Ала се боя, че няма да издържи на мъчителното друсане в количката, че неволно ще се издаде и двамата ще паднете в лапите на стражата.
Това също звучеше разумно. Жените имаха обичай да избухват в сълзи и при най-малката трудност. Не биваше да допуска това, поне по време на бягството.
— Разбирам. Какво точно трябва да направя?
— Когато сваля булото над лицето си, това ще бъде знак за вас. Ще излезете от шкафа, ще застанете зад Лейла и ще притиснете гъбата върху устата й. Не забравяйте да я напоите с течността от шишенцето. Средството действа много бързо и Лейла ще спи най-малко един ден. Не се безпокойте, няма да й навреди.
За момент Ив се облегна на шкафа и затвори очи.
— Още нещо, лорд Дьо Варен. Щом Лейла заспи, трябва да измиете грижливо ръцете си. Миризмата просто се полепва по кожата и може да ви причини ужасно главоболие.
— Благодаря ви — отговори мъжът и се опита да изпъне раменете си. Нямаше да издържи още дълго в този тесен шкаф. Крайниците му вече се сковаваха.
Сякаш бе прочела мислите му, Ив проговори тихо:
— Простете, милорд, но това е единственото сигурно скривалище. Вие сте толкова едър, а и тези широки рамене… И моят син Роджър ли изглежда така представителен? — Въздишката й издаваше копнеж.
— Почти — отговори уклончиво рицарят. — А съпругът ви, милейди? Кога го очаквате да се върне?
— Сигурно ще закъснее. Той е най-добрият лекар в Дамаск, а славата задължава, нали?
— Какво ще му кажете, когато открие, че Лейла е изчезнала?
— Още не знам — призна потиснато Ив, помисли малко и продължи: — Вероятно истината. Толкова е трудно да излъжеш човека, когото обичаш. Синджар ме познава по-добре, отколкото се познавам самата аз.
— Не бива да правите това — възмути се Дьо Варен. — По-добре елате и вие с нас. Не мога да ви оставя тук сама. Представете си, че ви затворят или ви сторят нещо още по-лошо!
— Не, милорд. Моето място е тук, до съпруга ми. А що се отнася до съдбата ми, трябва да знаете, че каквото и да кажа на Синджар, в крайна сметка Бог ще бъде този, който ще реши. — Усмивката й беше искрена. — А сега трябва да изляза, за да донеса упойката. Няма да се бавя.
Ги дьо Варен проследи излизането й и премести тежестта на тялото си от единия крак върху другия. После облегна глава на страничната стена и затвори очи.
Пета глава
Лейла вдигна глава от томчето с персийска лирика, което четеше, когато влезе Маджида и се поклони дълбоко.
— Прощавайте, че се осмелих да смутя късната ви почивка, млада господарке. Но вашата достопочтена майка желае да ви види. Трябва да ви отведа при нея.
Лейла остави книжката и погледна учудено прислужницата.
— Мислех, че е отишла в палата на Мавдуд. Какво се е случило? Да не й е зле?
— Не, не, няма нищо. Господарката е променила решението си и желае да ви види, преди да сте си легнали.
Лейла смръщи вежди. Това беше повече от необичайно. Майка й беше известна с упоритостта си. Щом веднъж беше взела едно решение, никога не го променяше. Защо Маджида я измерваше с тъжен поглед, сякаш искаше да запечата чертите й завинаги в паметта си? Очите на вярната прислужница бяха замъглени от сълзи, зачервени и подути, ръцете й трепереха.
— Какво ти е, Маджида?
— Прощавайте, млада господарке, но майка ви чака.
Лейла се надигна с въздишка от постелята си и мушна между страниците на книжката една сребърна пръчица, за да отбележи докъде е стигнала. Преди лягане щеше да си дочете стихотворението.