— Бъдете така добра да облечете тази роба — помоли Маджида и й подаде проста ленена рокля. — Нощта е хладна, а вие сте твърде леко облечена.
Прозирната тъкан на нощното й одеяние беше съвсем тънка, извезана със сребърни конци и тялото на Лейла ясно изпъкваше под нея.
Девойката кимна и смени дрехата си. Хладният, гладък лен не беше особено приятен след лавандулово синята коприна, но тя не се възпротиви. Само каза:
— Готова съм, Маджида. Макар че ще минем само през вътрешния двор.
— Обувките, мила Лейла.
Лейла изгледа смаяно робинята. Тя не я наричаше почти никога по име, а сега изглеждаше толкова смутена и объркана, сякаш всеки момент щеше да избухне в сълзи. Лейла преглътна острия отговор, който напираше на устните й, и обу меките кожени обувки. После тръгна бавно след слугинята, питайки се как би могла да си обясни държанието й.
Когато минаха през вътрешния двор, Лейла вдигна глава и се загледа към черното нощно небе, по което звездите блещукаха като шлифовани диаманти. Ароматът на разцъфтелия жасмин висеше тежко в хладния въздух. Лейла с удоволствие би останала още малко навън, но Маджида я побутна нетърпеливо.
— Не бива да оставяме господарката да чака, да вървим. — Преди Лейла да даде израз на недоволството си, робинята отвори вратата и забърза към стаята на Ив.
Помещението беше оскъдно осветено. Майка й седеше пред ниска масичка, на която беше сервирана лека вечеря. В двата отсрещни ъгъла горяха газови лампи.
— Какво има, мамо? — попита Лейла и пристъпи напред.
Ив улови ръката й, притегли я да седне до нея, после наля вода с лимон в сребърна чаша и й я подаде.
— Поканих те да изпием заедно нещо освежително, дъще. Денят беше дълъг и уморителен… И за теб, и за мен.
Лейла погледна неразбиращо чашата, после вдигна очи към майка си, която побърза да скрие лицето си зад сребърното було. Очите й бяха пълни със сълзи. Две големи капки се търкулнаха по необичайно бледите бузи.
— Мамо? — Лейла тъкмо щеше да скочи на крака, когато чу стъпки зад гърба си и смаяно обърна глава. Успя да види само нечия грамадна фигура, тъмна и заплашителна, една голяма ръка се протегна и притисна към устата й гъба, напоена с воняща течност. — Мамо! — изплака отчаяно тя, но викът заседна в гърлото й. Вдъхна някаква сладникава миризма, усети на устните си горчив вкус. За Бога, защо искаха да я упоят? Кой беше този човек? Нима и майка й участваше в тази жестока игра? Тя се опита да се отбранява, но две силни ръце я уловиха здраво, за да й попречат да се движи. Когато заби дългите си нокти в ръката, която държеше гъбата, чу мъжки глас да изрича ядно проклятие. Само след минута стаята се завъртя пред очите й и тя разбра, че скоро ще загуби съзнание. Отвори широко очи и се вгледа в лицето на майка си, която сякаш плуваше в далечината с безпомощно протегнати ръце.
— Правя го заради теб, Лейла. Никога не забравяй, че много те обичам — прокънтя в ушите й заклинателният глас на Ив.
Образът й се разми още повече и лека-полека потъна в мрака.
— Загуби съзнание — установи Ги дьо Варен и предостави Лейла на грижите на робинята. Хвърли мократа гъба в една сребърна купа и изми грижливо ръцете си. Ив изглеждаше толкова разстроена, че той попита загрижено:
— Добре ли сте, милейди?
— Да, да, разбира се — пошепна тя и се опита да спре сълзите си. Когато се обърна към Маджида, гласът й трепереше: — Стой на вратата, моля те, и ме повикай веднага, ако се появи някоя от робините, или, Бог да ни е на помощ, съпругът ми.
— Да, господарке — отговори беззвучно прислужницата, падна на колене пред Лейла и я целуна по челото. — Милата ми Лейла, тъмната ми гълъбица, дали понякога ще си спомняте за вярната Маджида? — Тя се надигна, изхълца задавено и забърза към изхода. — Вътрешният двор е празен, господарке.
— Да вървим, бързо! — Ив отвори ниската портичка и рицарят видя тясна, извита стълбичка. — Оттук се излиза на покрива. Нали знаете, че тукашните хора много обичат да си почиват на терасите.
Ги дьо Варен взе на ръце безжизнената фигурка и се учуди на лекотата й. После изкачи бързо няколкото стъпала и излезе на терасата. Слава Богу, тя беше защитена от всички страни с гъсто обрасла с лози решетка, която не пропускаше любопитните погледи.
— Елате! — пошепна настойчиво Ив и пристъпи безшумно към парапета. — В тъмната уличка долу ни чака един приятел с количката си.
Ги дьо Варен се приведе и облекчено разпозна в сянката на стената очертанията на някакво примитивно превозно средство. Едър, широкоплещест мъж в монашеско расо се качи в количката и протегна ръце към него, за да му помогне при слизането. Но каква беше тази отвратителна воня, която се носеше изпод покривалото?