— Пуснете Лейла — нареди глухо Ив. — Томас ще я улови.
— Кой е Томас?
— Най-добрият ми приятел в Дамаск. Англичанин, брат по вяра. Спокойно можете да му поверите живота си.
— Какво, за Бога, кара в тази количка? — попита рицарят, когато отец Томас уви тялото на Лейла в голямо бяло платно и го положи на дъното на количката. После дръпна отгоре й тъмното покривало.
— Трупове.
Ги дьо Варен потръпна от ужас. После от гърлото му се изтръгна нерадостен смях, очите му се вдигнаха обвинително към небето. Това беше най-добрата възможна защита. Ако стражите проявяха любопитство, щяха да видят само купчина мъртви тела. Може би гниещите им, сковани пръсти стискаха дори мечове, за да опазят бегълците?
— Не губете кураж — прошепна лейди Ив, сякаш бе прочела мислите му. — Никога не бих рискувала живота на дъщеря си, нито пък вашия. Томас е монах и служи в християнската община. Той е единственият от братята в манастира, който има позволение да обикаля града. Неговата задача е да товари на количката си мъртвите християни, които са живели като роби в Дамаск, и да ги заравя в гробището, което е далеч извън града.
— А ако ни спрат по пътя? Ако претърсят труповете?
— Не се тревожете за това, лорд Дьо Варен. Никой мюсюлманин не би се омърсил да се докосне до мъртвото тяло на неверник. Старайте се само да не се движите и всичко ще мине добре.
Мъжът преглътна и се обърна към нея.
— Тогава е време да си вземем сбогом, милейди… — Гласът му заглъхна в цял хор от гневни мъжки викове, които долетяха откъм крепостта.
— Ето че откриха бягството ми — установи мрачно Ги дьо Варен.
— Побързайте! — извика уплашено Ив. — Не бива да губим повече време. — Влажните й от сълзи очи блещукаха като бисери на лунната светлина. Тя извади от широкия ръкав на робата си малка кадифена торбичка и я пъхна в ръката на Дьо Варен. — Вземете, това са бисери, смарагди, диаманти и рубини. С тях ще си платите пътя до Англия. Пазете добре детето ми, благородни рицарю. Като ви давам Лейла, аз поверявам в ръцете ви най-скъпото си същество на този свят.
— Кълна се в живота си, че лейди Лейла ще пристигне в Англия жива и здрава — отговори сериозно мъжът, мушна торбичката в колана си и прескочи ниския парапет.
Монахът му помогна да слезе по стената.
— Легнете до нея, милорд — нареди шепнешком Томас. — Когато наближим Портата на слънцето, ще ви дам знак. Това е най-важната точка на града и се охранява много строго, но досега не съм имал проблеми с товара си. Трябва само да не мърдате и за известно време дори да не дишате, ако някой от войниците случайно реши да вдигне платнището.
Дьо Варен се намести в количката и още отсега спря да диша. Мъртвите тела воняха непоносимо. Томас се усмихна.
— Не вярвам някой да се осмели да ме проверява. Повечето от пътниците ми са мъртви доста отдавна.
Ив се приведе над дървения парапет и прошепна задавено:
— Бог с вас!
— И с вас, смела лейди Ив — промърмори Ги дьо Варен и само след миг мракът го погълна. Отец Томас спусна чергилото, количката потегли с протяжно скърцане. Щом завиха в една от главните улици, обкованите с желязо колела се затъркаляха с оглушителен шум по каменната настилка. Друсането беше ужасяващо. Ги дьо Варен непрекъснато се блъскаше ту в Лейла, ту в някой от труповете от другата страна, но не смееше да изругае. Сладникавата миризма на гнило отнемаше дъха му.
А може би това беше само един отвратителен кошмар? Какво ли щеше да се случи, когато стигнеха гробището? Как щеше да продължи пътя си с Лейла на ръце?
След известно време се чу съскащият глас на монаха:
— Вече наближаваме градските порти, милорд. Молете се младата лейди да не започне да говори насън точно сега!
Ги дьо Варен се вцепени от ужас. Количката спря изведнъж и от всички страни закрещяха груби мъжки гласове. Някой дръпна чергилото и той затаи дъх. Ядните проклятия издадоха, че пазачът беше получил пълна порция от отвратителната воня. Въпреки това не продължиха пътя си веднага.
Ги дьо Варен се обля в студена пот. Всеки момент щяха да го открият. Може би Лейла беше въздъхнала, или пък самият той? Пръстите го сърбяха да посегне към ятагана, но в последния момент се овладя. Трябваше да издържи докрай.
Най-после брат Томас хвърли чергилото върху труповете, колелата изскърцаха, количката продължи пътя си. Неизказано облекчен, Ги дьо Варен се отпусна на коравите дъски. Пътят беше неравен и каменист, но това вече не му правеше впечатление. Монахът изруга ядно и това вече беше сигурно доказателство, че са достатъчно далеч от Портата на слънцето.