— Проклети езически кучета! Дано дяволът ви набучи на острото си копие и ви захвърли в най-страшния огън на ада! — Монахът се изсмя дрезгаво. — Простете, благородни господине. Не е редно един божи човек да богохулства така, но какво да се прави?
— Няма нищо, отче Томас — отговори глухо Дьо Варен, който беше благодарен за светския нрав на монаха. Макар и бавно, жизнеността и куражът му се завръщаха, дори ужасяващата воня не го смущаваше вече. Въпреки че беше виждал безброй мъртви през годината, която бе прекарал в Светите места, а и още по-рано, по време на гражданската война, никога не му се бе случвало да лежи между тях. Това беше свръх силите дори на човек като него. За да отклони вниманието си, той се запита как ли се чувства Лейла. Вече разбираше, че лейди Ив е сторила единствено правилното, като го помоли да упои дъщеря й. Никоя жена не би понесла това ужасяващо пътуване в компанията на дузина мъртъвци, без да избухне в ридания.
— Пристигнахме, благородни господине — обади се полугласно брат Томас. — Можете да се изправите.
Ги дьо Варен веднага отметна тъмното чергило, свали покрова и скочи на крака. Изпъна гърди и вдъхна дълбоко свежия нощен въздух.
— Къде сме? — попита дрезгаво той.
Очите му сълзяха.
— На три мили южно от Дамаск, милорд, съвсем близо до християнското гробище. Ще вървим пеша до лагера.
— Какъв лагер?
— Бедуини са разпънали палатките си тук наблизо. Търговци, които предпочитат камилските кожи пред мръсните гостилници в града. Трябва да купим коне, за да стигнете по-бързо до крайбрежието. Бедуините притежават най-огнените арабски расови коне в цялото кралство. Дамата ще остане тук.
— Никога! Аз ще я нося.
Брат Томас поклати укорно остриганата си до голо глава и спусна качулката пред очите си.
— Това е невъзможно, милорд. Ако бедуините я видят, ще забравят и конете си, и бисерите, които ще им предложим, и ще се нахвърлят върху нас като диви зверове. Не разбирате ли, че тези гадни търгаши биха дали мило и драго, за да се сдобият с красавица като лейди Лейла! Нали всеки султан ще им предложи безбожна цена, за да я има! Затова трябва да я оставим тук. Повярвайте, никой няма да посмее да се доближи до количката с мъртвите.
Монахът забрави почтителността си към високопоставения благородник и го дръпна за ръкава.
— Елате, милорд, трябва да побързаме. Ако не се върна скоро, ще изпратят стражите да ме търсят.
Ги дьо Варен изгледа колебливо увитото в саван тяло на Лейла, но трябваше да признае, че думите на монаха са разумни. Нали тъкмо бедуините бяха убили коварно Уилям Жерве и бяха заробили лейди Ив? Той също беше чувал, че бедуините са мръсни, безсъвестни негодници. Нямаше никакво желание да бъде постигнат от същата участ като бедния лорд Уилям. Затова закрачи бързо след монаха, загледан в посоката, която им сочеше яркият лагерен огън.
— Щом влезем в лагера, не казвайте нито дума, милорд — произнесе предупредително брат Томас. — Стойте настрана и ме оставете да се пазаря.
— Това и смятам да направя. Познанията ми по арабски са доста ограничени. — Ги се изсмя тихо, но веднага стана отново сериозен.
— Ще купим две от най-издръжливите им животни — обясни тихо монахът. — Ако едното започне да куца, няма да спирате. Пътят до крайбрежието трае цял ден, дори ако непрекъснато препускате. Дръжте се в посока югозапад и следвайте стария път на керваните, който извежда право на морския бряг.
Дьо Варен кимна и посегна към колана си. В далечината вече се различаваха първите ниски палатки.
— Лейди Ив ми даде скъпоценностите си…
— Те са за дългия път по море — прекъсна го брат Томас и потупа дълбокия джоб на тъмнокафявото си расо. — Когато ме потърси в манастира, Маджида ми предаде една изключително скъпа смарагдова огърлица. Тя струва поне дузина коне. Знае се, че бедуините искат нечувани цени за животните си. Тихо сега, господине, ето ги, че идват.
Дьо Варен си спомни прекрасната смарагдова огърлица, който лейди Ив носеше на врата си, и се запита дали именно с нея ще бъдат купени така необходимите им коне. Но много скоро опасното положение, в което се намираха двамата с Томас, обсеби напълно вниманието му.
Около дузина бедуини крачеха в мълчание насреща им. Монахът спря, Дьо Варен последва примера му. Усети нарастващото напрежение и с мъка се овладя да не посегне към меча си. Тези синове на пустинята, облечени в необработени камилски кожи, изглеждаха много по-заплашителни от всички араби, с които се беше сблъсквал досега. В студените им тъмни очи се четеше открито недоверие.
Мъжете размениха кратък поздрав с монаха, последва буен поток от думи и непроницаемите им лица започнаха да се разведряват. Ги дьо Варен остана безкрайно учуден, когато от най-близката палатка бяха изнесени сандъчета, покрити с дебели платнища, и всички насядаха в кръг.