Выбрать главу

— Не вземайте нищо от онова, което ще ви предложат, милорд — промърмори под носа си брат Томас.

Очевидно и той не се доверяваше на нощните им домакини.

Рязко изречена заповед разбуди заспалите наблизо роби. Скоро поднесоха големи плата със смокини, фурми и потопени в мед бадеми. Дьо Варен поклати безмълвно глава и бе възнаграден с гневен поглед от най-близко седящия. Слава Богу, вниманието им бе привлечено от буйно цвилене и шумно пръхтене, което отекна в ниските хълмчета, заобикалящи лагера.

Трепкащата светлина на огъня бе подсилена от набързо запалените факли и разкри живописната местност, в която лагеруваха бедуините. Робите доведоха полудиви арабски жребци и кобили и собствениците им закрещяха един през друг, хвалейки изключителните им качества. Дьо Варен проследи как брат Томас избра два великолепни врани коня и започна да се пазари надълго и нашироко с бедуините. Сделката изглеждаше почти приключена, когато брат Томас се изправи, извади смарагдовата огърлица и я вдигна високо във въздуха.

Насядалите край огъня мъже онемяха от изумление. Пламтящите им очи не се откъсваха от блещукащите скъпоценни камъни, които искряха зелени и студени. Един след друг мъжете се докоснаха със страхопочитание до накита и го премериха в мазолестите си ръце, без монахът да го изпуска от десницата си. Накрая водачът даде знак на робите. Двата врани жребеца бяха оседлани и доведени пред Томас.

— Качвайте се, бързо — прошепна монахът, без да изпуска огърлицата от ръката си.

Ги последва с готовност нареждането му и се наслади на чувството, че е отново върху гърба на бърз, силен кон. През ума му премина споменът за собствения му бял жребец, който бе оставил в лагера на кръстоносците при заминаването са за Анадола. Този боен кон му беше много скъп, тъй като надминаваше по бързина и ум всички, които беше имал досега. Можеше само да се надява, че Едуард Плантадженет не е забравил да вземе със себе си това несравнимо животно, когато е потеглил за дома.

Томас възседна умело втория жребец и едва тогава предаде скъпоценната огърлица в ръката на бедуинския водач. Възбудените мъже се стълпиха около прекрасния накит, който беше станал тяхна собственост. Томас смушка коня си, обърна го и препусна като бесен в нощта.

— Побързайте, милорд! — изкрещя монахът, за да заглуши тропота на конските копита по сухата, камениста земя.

Ги дьо Варен отпусна юздите на коня си и без усилия настигна спътника си.

— Нима мислите, че онези са недоволни от сделката? — извика му той.

— Не мога да им имам доверие. Бедуините са коварни и подли — отговори монахът и се притисна към врата на коня. — По-добре е да опишем широка дъга, преди да се върнем при количката. А после, Бог да ви води, милорд!

Ги дьо Варен напрегна взор да различи нещо в мрака. Вътрешното му напрежение отслабна едва когато видя количката с труповете. Той скочи от седлото и сбърчи нос, когато отново усети вонята на гнило, разнасяна от нощния вятър. Отметна чергилото, вдигна безжизнената фигура на Лейла и промърмори кратка молитва за бедните души на отдавна изстиналите си спътници, които му бяха оказали такава неоценима услуга.

Брат Томас му подаде едно одеяло и завърза юздите на втория жребец за седлото на избрания от Ги.

— Нощта е студена, милорд — отбеляза той и грижливо уви тялото на Лейла в грубото одеяло. Ги дьо Варен възседна коня си и настани отпуснатата фигура в скута си. Враният жребец потропваше нетърпеливо с копита.

— Ще се моля на Бога ви пази по дългия път, милорд. Дано и двамата с младата лейди стигнете здрави и читави в родината.

— Хиляди благодарности, добри ми братко. Небето ще ви възнагради за всичко, което сторихте за нас, приятелю.

Монахът отстъпи настрана, Ги заби шпори в хълбоците на расовия жребец и здраво притисна Лейла до себе си, когато огненото животно изпръхтя и се понесе в бесен галоп, следвано от спътника си, който без усилие препускаше в крак с него. Дьо Варен хвърли бърз поглед през рамо, загрижен, че бедуините все пак са решили да ги преследват, но не видя нищо, освен безкрайния нощен мрак, който бе погълнал и монаха с количката му.

Обзет от дива радост, рицарят нададе гръмогласен боен вик. Мускулестите му бедра прилепнаха към седлото, яките пръсти стиснаха здраво юздите. Черните арабски коне препуснаха в галоп на югозапад, към крайбрежието, към свободата. Вятърът развяваше широката роба на ездача и през тялото му пулсираше непознато въодушевление. Никога досега не се беше чувствал толкова жив и изпълнен със сили. Освен това изпитваше гордост, че в ръцете му бе поверен крехкият живот на една прекрасна жена. Неподвижното й тяло топлеше гърдите му и разпращаше буйни пламъци по вените му. Той беше дал клетва да отведе лейди Лейла Жерве в Англия, да я пази и защитава по дългия, изпълнен с опасности път.