— О, аз знам много неща за вас, Лейла. Вие не сте робиня, но поне сте християнка. Знам също, че са искали да ви омъжат за неверник и това ви е причинявало голямо страдание, както ми довери благородната ви майка.
Лейла го гледаше, без да разбира. В гърлото й беше заседнала огромна буца. Междувременно Ги дьо Варен бе успял да се овладее и я гледаше с усмивка. Гласът му прозвуча пресипнало, но уверено.
— Вече няма защо да се тревожите, лейди Лейла. Тази безбожна сватба няма да се състои. Още утре ще се качим на кораба за Франция. Оттам ще се прехвърлим в Англия. Щом се настаните в дома на брат си, скоро ще си намерите подходящ за положението ви съпруг.
Ударът беше толкова неочакван, че Лейла загуби ума и дума. Трябваше й доста време да осъзнае горчивата истина. Мислите й играеха лудо хоро и тя едва намери думи, за да ги изрази.
— Вие сте полудял! Майка ми никога не би казала такива тежки думи по повод на сватбата ми с Джамал. Тя знае, че бях щастлива, прещастлива. — Лейла седна в леглото, трепереща с цялото си тяло, и извика с пресекващ глас: — Вие сте я убили, нали? Вие сте убили майка ми и вярната Маджида, коварно сте ги убили, след като сте ме упоили.
Този път ударът улучи болезнено Дьо Варен. Много скоро обаче в гърдите му се надигна луд гняв и затъмни сияещите сини очи. Устата му се опъна в корава линия.
— Не съм убил нито майка ви, нито слугинята. Господи, тази упойка сигурно е замъглила разума ви.
— О, не, не аз съм тази, която си е изгубила ума. Вие, вие не сте на себе си. Как иначе да си обясня, че съм попаднала тук? Как иначе би могла да ме сполети тази ужасна участ? — Гласът й звучеше презрително и в същото време трепереше от възмущение.
— Ще ви кажа как се озовахте тук — започна вбесено Ги дьо Варен и стисна с такава сила дървената колона, че кокалчетата на пръстите му побеляха.
Стресната до дън душа от дивата заплаха, която се излъчваше от този мъж, Лейла се отпусна във възглавниците.
— Аз ви спасих, като рискувах живота си и живота на майка ви. Никога не съм срещал толкова смела жена. Лейди Ив измисли този рискован план, не аз. Брат Томас ни изведе от Дамаск в количката, с която превозва мъртъвците до гробището. Майка ви ме помоли да ви упоя, за да ви спестя ужасите по пътя към свободата. Брат Томас получи от Маджида скъпоценна смарагдова огърлица, за да купи двата коня, с които препускахме дотук.
— Не! Това не е вярно! Не може да бъде вярно…
— Как да не е вярно? Разберете най-после, лейди Лейла, аз ви казах истината. Както е истина и че стоя пред вас жив и свободен, вместо да гния като обезглавен труп в неосветената земя. Както са истински и скъпоценностите, които лейди Ив настоя да ми даде, за да си платим пътуването до Англия.
Лейла клатеше глава като кукла на конци и упорито отказваше да му повярва. Поведението й още повече разпали гнева му. Лицето му се разкриви от трудно сдържана ярост, гласът му се задавяше:
— Заклевам се в кръвта на Спасителя! Толкова ли не можете да проумеете, жено: може би в този час вашата благородна майка е хвърлена в затвора, за да бъде наказана за съучастие в бягството ни. Ние дължим свободата си само на нея, разберете го! А тя изрично ме увери, че всичко става по ваше собствено желание!
Думите му отекнаха като гръм в просторното помещение. Двамата се гледаха в очите, без да могат да произнесат нито дума. Лейла не можеше да повярва в този кошмар. Не беше възможно майка й да й е причинила това. Тя заби нокти в ръцете си, за да се събуди, и изплака от болка. По светлата кожа избиха червени петна. Не, това не беше сън, беше действителност. Ги дьо Варен не беше призрак от света на мъртвите. Изразът на лицето му потвърждаваше, че е казал истината.
— Не, не ви вярвам! — изплака отчаяно Лейла, отметна копринената завивка и скочи от леглото.
Трябваше да му избяга.
Ги препречи пътя й.
— Недейте така, Лейла!
— Не ме докосвайте! Убиец! — изпищя тя, огледа се като безумна и грабна тежката стомна. Водата се изля отгоре й, намокри тънките лавандуловосини одежди и очерта голото й тяло. Ала Лейла беше толкова възбудена, че не забелязваше нищо. — Вие лъжете. Вие сте един подъл варварин и сте убили майка ми, за да ме отвлечете. — Тя вдигна стомната високо над главата си и я размаха като оръжие. — Настоявам веднага да ме освободите. Искам да се върна в Дамаск.
В момента единственото желание на Ги дьо Варен беше в стомната да има още студена вода. Никога не беше виждал толкова разгневено младо момиче. Главата му бучеше. Какво, по дяволите, ставаше тук, за каква измама говореше Лейла? Очевидно упойката беше помътила разума й.
— Върнете се в постелята — заповяда строго той, опитвайки се да се овладее. — Защото само след минута ще рухнете на пода.