В паметта й оживя споменът за необичайната и загадъчна тъга на Ив в последно време, но тя побърза да прогони тази неканена мисъл. Понечи да продължи, но Ги я изпревари.
Гласът му прозвуча задавено:
— Вашата майка ми каза, че ваше родово право е да сключите християнски брак със съпруг от вашата народност, да си създадете дом и семейство в истинската си родина. Може би това обяснява защо лейди Ив е прибягнала до тази отчаяна стъпка?
Лейла мълчеше като замаяна. Изведнъж всичко й стана ясно. Плашещо ясно. Сватбата беше виновна за всичко. Не можеше да бъде друго. Майка й не искаше тя да стане жена на Джамал Ал-Азис. Само тази беше причината за постоянната й потиснатост през последните седмици, за измъчения израз в очите й, за колебанието й да обсъжда приготовленията за сватбата, за сълзите последната вечер. Само тази беше причината да се озове в това пренеприятно положение. О, не, тя нямаше току-така да позволи на чужди хора да се разпореждат с живота й!
— Все едно какви са били основанията на мама да постъпи така, аз ви казвам, че тя се заблуждава — заговори хладно тя. — Аз нямам ни най-малко желание да замина за Англия, нито с вас, нито с когото и да било друг. Също така не желая съдбата ми да се определя от брат, когото никога не съм виждала. Защо искате от мен да напусна страната, в която съм се родила, за да заживея във вашата варварска родина? Моят дом е в Дамаск. Там живях щастливо и очаквах с нетърпение деня, в който трябваше да се омъжа за Джамал Ал-Азис. Затова категорично настоявам веднага да ме отведете обратно в Дамаск.
— Вашите настоявания, желания или изисквания са без значение за мен, милейди — отговори възбудено Ги дьо Варен. — Вашата благородна майка е тази, която има рицарската ми дума.
— Как така? — смая се Лейла и сърцето й заби като лудо.
Изразът на лицето му издаваше непоколебимост.
— Заклех се на лейди Ив, че ще ви отведа здрава и читава в Англия и ще ви предам в ръцете на брат ви. Това и смятам да направя.
— Това е невъзможно — прошепна с пресекващ глас Лейла. — Не, не, само това не!
— Клетвата е свята и не може да бъде нарушена. Ако Роджър Жерве, вашият брат, няма нищо против завръщането ви в Дамаск, нека постъпи, както намери за добре. Аз нямам право да взема подобно решение.
— Но вие ме отвлякохте против волята ми — изхълца Лейла.
Мъжът равнодушно вдигна рамене.
— Наричайте го, както си щете, милейди. Ала знайте, че корабът ни вдига платна още утре. След няколко седмици ще бъдем във Франция. Купил съм ви нови дрехи и щом се успокоите, ще ви ги донеса.
Потънала в мислите си, Лейла забрави завивката. Ги дьо Варен втренчи жаден поглед в гъвкавите й гърди и напорът да помилва голата й кожа стана нетърпим. Крайно време беше да излезе.
— Ако много държите, можете да пътувате и с дрехите, в които сте облечена сега. Все пак мисля, че ще ми е много трудно да ви опазя от войниците на борда, дори ако не се излагате на показ, както сега.
Лейла погледна прозирната си роба, вдигна глава към мъжа насреща си и бузите й пламнаха от срам. Гласът й потрепери от гняв:
— За последен път ви казвам, че няма да тръгна с вас.
— А аз ви казвам също за последен път, милейди, че ще го направите. — Вратата се затвори с трясък зад гърба му. Нямаше съмнение, че е изрекъл думите съвсем сериозно. Чу се шум от спускане на резе.
Това вече беше прекалено. Лейла скочи като ужилена, хвърли се към вратата и задумка с юмруци по дървото.
— Вървете по дяволите, Ги дьо Варен! — изкрещя вбесено тя, забравила английския във възбудата си. — Пуснете ме да си вървя. Няма да тръгна с вас. Не искам да живея в Англия, не разбирате ли? Не можете да ми причините това!
Тя крещя и блъска, докато ушите й забучаха, но никой не се отзова на виковете й. Най-после се свлече изтощено на килима и се предаде на отчаянието си.
Какъв беше този жесток обрат на съдбата? Беше пленница, затворена тук против волята си. Какво да прави сега? Само преди няколко дни бъдещето беше ясно очертано пред нея, а сега заплашваше да изтече между пръстите й като пясък с всичките му радости и примамливи обещания. Надеждите й, мечтите и копнежите, прекрасната съдба на високо ценена лечителка, съвместният живот с Джамал — всичко отиваше по дяволите.
Не. Лейла се изправи като свещ. Нямаше да стои и да гледа как този варварин разрушава живота й. Трябваше да намери някакъв изход.
Тя вдигна бавно глава и огледа двата прозореца, защитени с изкусно изработени дървени решетки. Слънцето грееше ярко през решетките и сякаш я мамеше да го последва. Навън я чакаше свободата. В гърдите й пламна искрица надежда. Тези прозорци бяха път към свободата, вероятно единственият.