Седма глава
Ги дьо Варен вдъхваше дълбоко задушния аромат на мускус, който се излъчваше от тялото на Рефайе. Тя спеше на ръката му, наситена и спокойна, притиснала красивата си крехка снага до неговата. Макар да не усещаше така мечтаното удовлетворение, поне болката в слабините се беше уталожила. Гневът бе подправил съединението на телата, нищо, че Рефайе нямаше представа какво го е тласнало към нея.
Когато той влезе, тя тъкмо приготвяше храна за Лейла, и веднага усети настроението му. Без да се бави, отпрати робинята си и му се усмихна подканващо. Не му трябваше повече окуражаване.
Той я свати на пода и я взе, диво и насилствено. Едва след първата гореща прегръдка се оттеглиха в спалнята й и се любиха така страстно, че накрая тя го помоли със стон да запази поне малко от силите си за последната им нощ заедно.
Ги я послуша, макар че гореше от желание да се потопи още по-дълбоко в насладите на плътта, за да забрави обезпокояващия си сблъсък с Лейла. Никога не му се беше случвало да държи една жена в обятията си, а да мисли за друга. Опита се да я прогони от съзнанието си, но не успя.
Ароматът на мускус го караше да копнее за мекото ухание на розовото масло. Погледът на тъмните очи, влажни и замъглени от желание, събуждаше спомена за две други очи с цвят на аметисти, в които се четяха гняв, упорство и невярващо учудване.
Всеки път, когато проникваше в топлата утроба на Рефайе, той си представяше светлото, нежно тяло на Лейла, усещаше под търсещите си пръсти копринената й черна коса.
Мъжът не можа да се удържи и изруга с цялата си ярост. Разтърка очи, но възбуждащият образ не искаше да изчезне. При това дългото им пътуване още не беше започнало. Трябваше да престане да мисли за нея, иначе сам щеше да превърне живота си в ад. На всичкото отгоре беше разрушил живота на едно младо, невинно момиче, макар да не го желаеше. Беше прочел това повече от ясно във виолетовите й очи. Но нямаше как, трябваше да сдържи дадената дума. Трябваше да отведе дъщерята на лейди Ив в Англия. Клетвата на рицаря беше толкова здрава, сякаш бе подпечатана с кръв, ненарушима и свещена.
Дори ако съществуваше някаква възможност да върне Лейла в Дамаск, нима щеше да я сложи сам в ръцете на този Джамал Ал-Азис? Не, никога. Тя беше християнка и мястото й не беше при неверниците. Достатъчно лошо беше, че тя гледаше на Дамаск като на свой роден град, че наричаше своя родина Сирия, а не Англия. Нима Ив Жерве не беше разказвала на дъщеря си коя е и кой е баща й? Изглежда, че беше точно така.
Мъжът сви ръка в юмрук и удари с все сила по възглавницата. Не, той трябваше да отведе Лейла в Англия и това беше единственото правилно решение. И никога нямаше да се обвинява, че го е извършил.
— Какво има? — попита сънено Рефайе и го изгледа объркано, с полуотворени очи.
— Нищо, спи! — отговори кратко той, целуна меката й буза и отмахна една къдрица от изпотеното й лице. После внимателно свали ръката й от гърдите си и стана. Зави спящата с копринения чаршаф и започна да се облича. Мисълта му работеше трескаво.
Да, Рефайе щеше да му липсва. Красивата млада вдовица беше подсладила дългите, тягостни дни, прекарани в този езически град, беше станала дори нещо повече — вярна спътница, на която винаги можеше да разчита. Когато миналата нощ потропа на вратата й, покрит с прах и изтощен до смърт от безкрайното препускане, стиснал в прегръдката си безжизнената, упоена Лейла, тя не му зададе нито един въпрос, а бързо го издърпа вътре. Едва по-късно, когато се погрижиха за Лейла, той й разказа всичко, което се беше случило. За мисията в Анадола, за избиването на спътниците му, за преживяното в затвора. Не скри нито едно от невероятните събития, които доведоха до избавлението му.
Рефайе му разказа всичко, което се знаеше в града за кръстоносците. Така Ги научи за смъртта на крал Хенри и за прибързаното отплаване на Едуард Плантадженет, който трябваше да се завърне в Англия, за да предяви претенциите си към трона на баща си. Ги и сега не повярва, че принцът го е изоставил нарочно, че е искал най-добрият му приятел да завърши живота си в подземията на неверниците.
Същото му каза тази сутрин и Симон дьо Рение, един от старите кръстоносци, който беше решил да остане в Свещената земя, тъй като у дома не го очакваха нито слава, нито почетна титла. Дьо Варен тъкмо беше платил пътуването с част от бисерите, дадени му от лейди Ив, когато някой тежко го потупа по рамото.
— Не мога да повярвам на очите си! Вие ли сте това, Дьо Варен?
Ги веднага позна гласа, обърна се и като видя едрия като мечка стар воин с червена брада и посивяла коса, сърцето му се стопли.