— Аз съм, стари приятелю, аз съм.
— Толкова се радвам да ви видя жив и здрав — рече Симон дьо Рение и се засмя гръмогласно. — Но къде са Реджиналд и останалите? Вие сте първият от специалния отряд, който се изпречва на пътя ми. Да не би спътниците ви да са решили да останат на гости при монголския хан? Говори се, че тамошните жени били диви и горещи като тигрици и препускали голи през пустинята.
— Реджиналд е мъртъв. Всички загинаха — отговори безизразно Ги дьо Варен. На гърлото му заседна буца. Едва сега можеше да бъде напълно сигурен, че тук никой не е знаел нищо за съдбата на изпратения при хана отряд рицари.
— Кой ги уби? Къде стана това? — попита гневно старият Симон. Вените на слепоочията му се издуха, обсипаното с лунички лице се зачерви. След краткия разказ на Дьо Варен рицарят го изгледа напълно объркан. Но едно беше сигурно.
— Принц Едуард никога не е получавал писмо с искане на откуп срещу освобождаването ви, иначе щеше да ни каже. Той беше убеден, че и вие, и другарите ви сте добре, даже остави вест за вас, преди да замине.
— Каква вест?
— Нареди ми да кажа на вас, на Реджиналд и на другите господа да го последвате в Англия веднага след завръщането си.
Дори да беше имал и най-малки съмнения, те се изпариха окончателно в този миг. Принц Едуард беше останал верен на стария си приятел.
— Това е и моето намерение. Току-що купих две места в кораба за Франция — усмихна се той.
— Две! — учуди се дьо Рение и бледосините му очи светнаха любопитно. — Нима ще отведете красивата сарацинка във Варен Касъл?
— Не. Рефайе не желае да напуска родината си. Придружителката ми е лейди Лейла Жерве.
— Лейди Жерве? — смая се старият рицар. — Да не би да е роднина на негодника Роджър?
— Сестра му — отговори кратко рицарят и лицето му помръкна. Ала като видя физиономията на Симон дьо Рение, не се удържа и избухна в смях. Двамата седнаха в най-близката кръчма, изпразниха по няколко кани вино и най-после старият Симон научи цялата вълнуваща история.
Продължителната прозявка на Рефайе върна рицаря в действителността. Сарацинката се усмихна насън и Ги усети угризения на съвестта. Отнесе се много несправедливо с нея, като през цялото време, докато се любеха, мислеше за Лейла. Жалко, че Рефайе отхвърли предложението му да го придружи в Англия. Той се чувстваше добре с нея, харесваше я много, както беше харесвал и всички жени преди нея, които бяха споделяли леглото му, дори съпругата си Кристин, когато беше още жива.
Обърна й гръб и излезе от хладната спалня. Чувстваше се виновен и задето не бе могъл да отговори искрено на чувствата на Кристин. За съжаление, вече беше твърде късно да поправи грешката си. Кристин му остави син, Никълъс, и той го обичаше с цялото си сърце. Може би един ден той щеше да го утеши за болката, която си бяха причинили двамата съпрузи, разногласията им започнаха от деня на венчавката и траяха чак до трагичната смърт на лейди Дьо Варен.
Ги прогони мрачните спомени и отиде в кухнята да вземе таблата с храна, приготвена за Лейла. Надяваше се младата дама вече да се е успокоила. Все пак бяха минали почти два часа, откакто я беше напуснал. Сигурно беше много гладна, след като два дни не беше хапвала нищо.
Крепейки внимателно таблата, Ги вдигна резето. Приведе се и мина през вратата, която като повечето врати в Ориента беше твърде ниска за човек с неговия ръст. Първото нещо, което видя, беше отвореният прозорец. Скринът за дрехи беше избутан до стената, дървената решетка беше строшена толкова, колкото през нея да се промъкне стройна женска фигура. Постелята беше празна.
— По дяволите! — изруга мъжът и остави таблата на масичката. Защо дори не помисли, че Лейла ще направи опит да избяга? Разгневен от небрежността си, той изскочи навън и се огледа нерешително. В коя посока да тръгне сега?
Пристанищният град беше много оживен, макар че не беше и наполовина толкова голям, колкото Дамаск. Ако се беше сетила да вземе кон, Лейла сигурно отдавна препускаше към близките хълмове, които предлагаха сигурно скривалище. Земята наоколо беше равнинна, осеяна с гористи долини, където разпъваха лагерите си бедуини и мамелюци. Те със сигурност щяха да се възползват от благоприятната възможност, която се удаваше веднъж в живота — да върнат обратно в Дамаск една млада християнка, която говори арабски. Тези хора умееха да печелят от всичко.
Ако се окажеше, че бегълката ги е излъгала и не произхожда от богато семейство, щяха да я продадат на пазара за роби и да получат за нея цяло богатство. Ако обаче беше истина, че тя е дъщеря на прочутия лекар Синджар Ал-Азис, той щеше да заплати на спасителите й цял куп злато. Така че Лейла можеше да разчита на подкрепа и тя сигурно го знаеше.