— Така ми се струва и на мен — съгласи се Ги дьо Варен и посегна към ръката на Лейла. Тя се опита да се изтръгне, но той я задържа без усилия и понижи глас, за да не го чуят околните: — Много се надявам, че тази малка разходка ви е доставила удоволствие, лейди Лейла, защото трябва да знаете, че това беше последният път, когато излизате сама. Възнамерявам да остана до вас през цялото време, докато стъпим на английска земя.
Лейла се опита да подреди косата си със свободната си ръка, стресната до дън душа от заплахата му, макар че лицето й не се промени. Той не биваше да узнае нито какво безгранично облекчение изпита при появата му пред кръчмата, нито колко я уплашиха последните му думи. Нямаше да му признае нищо, дори на смъртното си легло.
Вместо това изфуча като разярена тигрица:
— Какво ме е грижа за вас, милорд! Ако зависи от мен, бих ви пратила в ада.
— Какво ви казах? — изрева старият рицар и смехът му прокънтя оглушително. — Малка вещица с езиче на отровна змия. Желая ви спокоен път, Дьо Варен.
Той се обърна светкавично към матроса, който се беше надигнал и се промъкваше зад гърба му с нож в ръка. С един-единствен удар на меча дьо Рение освободи света от още един негодник.
Лейла потрепери и промърмори ужасено:
— Варвари сте вие, диваци. Не сте никакви християни…
— Варвари ли? Не, милейди, не съм съгласен с вас. Помислете само какво щяха да направят с мен сънародниците ви. Този тип си получи заслуженото. Не забравяйте, че щеше още да е жив, ако не бяхте имали глупостта…
Лейла се сгърчи като от удар.
— Сега пък обвинявате мен за случилото се! В крайна сметка те бяха тези, които ме нападнаха, не аз тях.
— Не се измъчвайте повече, благородна госпожо — утеши я дьо Рение и се поклони дълбоко. — А сега ме извинете, ако обичате. Чака ме важна работа. — Той се ухили съзаклятнически към стария си приятел и пошепна в ухото му: — Горе ме чака една хубавица и не мога да я оставя да изстине.
— Благодаря ви, приятелю — отговори рицарят и разтърси ръката му. Все още му се гадеше, като помислеше какво можеше да се случи с Лейла.
— Няма за какво — отклони благодарностите старият кръстоносец. — Не всеки ден ми се удава възможност да спася някоя красива дама. — На прага се обърна още веднъж и добави: — Желая ви приятно пътуване! — Гръмкият му смях огласи тъмния коридор.
Лейла погледна мъртвеца и едва не й стана лошо. Наоколо вече се беше събрала многочислена тълпа зяпачи, араби и местни християни. Грубите нрави на кръстоносците очевидно бяха оказали своето опустошително въздействие върху града.
Когато Ги внезапно я вдигна на ръце и я понесе към врания жребец, Лейла се стресна до смърт и изпищя. Когато я хвърли на седлото, тя се опита да го изрита, но той само се изсмя, метна се зад нея и я обгърна с ръка. Притисна гърба й към гърдите си, а когато свободната му ръка се плъзна почти нежно по дупето й, дъхът й спря и бузите й запариха от срам. Как смееше да се държи така с нея пред очите на всичките тези хора? Никой не я беше подлагал на подобно унижение.
— Махнете си ръката! — изсъска тя. Бедрото, което притискаше нейното, беше по-твърдо от желязо.
— Само още една дума, милейди, и ще ви напердаша, както заслужавате. Така окончателно ще станете за посмешище на целия град.
Лейла застина на мястото си. О, този негодник, този звяр!
Дьо Варен нареди на робинята да се качи зад него и подкара жребеца в бърз тръс. Трябваше да положи огромни усилия, за да не избухне в смях, защото без усилия отгатваше какво мисли в този момент Лейла. Беше му смешно, макар че мислите й не бяха много ласкателни за него.
Странно. След като я намери здрава и читава, той започваше да се наслаждава на положението. Без съмнение, Лейла беше най-смелата, най-опърничавата, най-своенравната и възбуждаща жена, която беше срещал някога в живота си, и със сигурност беше най-красивата. Дьо Рение беше дяволски прав. Кой знае какви трудности му предстояха по дългия път до Англия. И въпреки това той се радваше на задачата, която го очакваше на борда на кораба.
Когато влязоха в къщата на Рефайе, Лейла бързо се убеди, че Ги дьо Варен е произнесъл заплахата си съвсем сериозно, и гневът й пламна с нова сила. Рицарят не я изпускаше от очи нито за миг, седеше в стаята й, надзираваше и най-малките й движения и не я оставяше дори да си поеме дъх. Постоянното му присъствие я притесняваше, защото той изпълваше ниската стая с огромната си фигура и за нея сякаш не оставаше дори въздух за дишане.