— Аз не съм като онези — възпротиви се засегнато Лейла и нервно подръпна омразния шарф. — Нищо, че ме караш да нося това тук. Кръстоносците са варвари, истински диваци. Твърдят, че идват през морето в името на Бога и водени от любов към ближния, но в действителност искат само едно — да опустошат земите ни, да разрушат домовете ни, да унищожат всичко, което не разбират. За разлика от тях ние сме почтени хора, мамо. Ние живеем в мир, а тези така наречени християни мислят само за грабежи и убийства.
— Говориш за сънародниците си, Лейла. Във вените ти тече английска кръв, предците ти… — Гласът на Ив се изгуби в тих шепот. Очите й бяха странно отсъстващи. — Сигурно сторих грешка, като не ти разказах почти нищо за родината ти. Но как би могла да го разбереш? Те живеят не просто на друго място, те живеят в съвсем друг свят.
— О, мамо… — прошепна меко Лейла. Пламналият в сърцето й гняв отшумя бързо и отстъпи място на загрижеността. Майка й изглеждаше замислена, да, почти тъжна. — Трябва да бързам. Татко ме чака.
Едрият евнух вече беше застанал до портата, готов да я отведе в затвора.
При спомена за този разговор Лейла се почувства несигурна и смутена. От седмици насам майка й изглеждаше потисната и необичайно тиха, съвсем различна от обикновено. Лейла често я улавяше да я гледа безмълвно, но изпитателно. Сякаш търсеше нещо в нея и не го намираше. Нещо я измъчваше, но какво?
Бързото движение на евнуха изтръгна Лейла от нерадостните мисли. Дебелата ръка на придружителя й се стрелна към дългата, обсипана с бисери кама, която беше затъкнал в колана на широката си роба. Тя проследи бдителния му поглед и забеляза трима мъже, вероятно търговци, които идваха насреща им от другата страна на улицата. Всеки водеше след себе си камила.
Лейла сведе глава и ги изчака да отминат. От вниманието й обаче не убягна любопитството, което проблесна в тъмните им очи, докато я оглеждаха на светлината на фенера. Тя не се чувстваше заплашена, но все пак изпита известна благодарност, че не е сама, колкото и да не й се искаше да го признае.
Евнухът продължи пътя си и тя забърза след него покрай голямата джамия, увенчана с три стройни минарета. Твърдеше се, че средната кула е най-старата в целия ислямски свят. В северозападния ъгъл на джамията се издигаше гробницата на Саладин, най-великия султан от династията на Еюбитите. Преди един век той беше отвоювал Константинопол от кръстоносците, водени от Ричард Лъвското сърце, славния английски крал.
— Кръстоносци — промърмори отвратено Лейла. — Варвари са те, подли и жестоки варвари.
Срамуваше се, че тя също е част от този предателски и безсъвестен народ. Ив я беше научила на родния им език, но тя предпочиташе да говори на арабски. А Ив не настояваше да разговаря с единствената си дъщеря на английски, дори когато двете бяха сами. Странно, но майка й споменаваше твърде рядко родния й баща, почти не говореше за онази далечна, непозната страна, която се наричаше Англия. Дали се страхуваше да не разрови спомените си и да събуди отново старата болка? Лейла не я питаше нищо. Не изпитваше желание да узнае нещо повече за страната, където беше зачената. Нейна родина беше и си оставаше Дамаск.
Онова, което знаеше за кръстоносците, й беше достатъчно, за да ги презира и мрази. Всеки път, когато някой от корабите им хвърлеше котва в пристанищата на Ориента, това означаваше нови междуособици, изблици на насилие, предателство спрямо едно общество, отличаващо се с образоваността си, с високата си култура, с несравнимите си научни постижения.
— Вече почти стигнахме, господарке — проговори задъхано евнухът и изпъшка от напрежението на изкачването. Извитата улица водеше стръмно нагоре към крепостта. От хълма се виждаше целият град. Затворът се намираше извън могъщите крепостни стени, построени от жълтеникав камък.
Когато наближиха заплашителната тъмна сграда с плосък покрив, стомахът на Лейла се сви от лошо предчувствие. Знаеше какво я очаква там: отвратителна смрад, мъчителните стонове на измъчваните и най-вече пълчища плъхове. Това беше непоносимо. Въпреки това нямаше избор. Баща й се нуждаеше от помощта й.