— Ако се разболеете още отсега, пътуването ще бъде много трудно — проговори съчувствено Ги и изтри устните й с чиста ленена кърпа, извадена от кожената торбичка, която висеше на колана му.
— За каква болест говорите? — попита Лейла, която трепереше с цялото си тяло.
— Да не говорим сега за това. Елате, ще ви заведа в нашата каюта. Там ще си легнете удобно.
Лейла потисна с мъка болезнения си стон и без съпротива се остави да я отведат в каютата. Виеше й се свят, чувстваше се толкова слаба, че не беше в състояние дори да избухне, макар че перспективата двамата да обитават една и съща каюта не беше никак радваща. Вместо да го отблъсне, тя се облегна с готовност на ръката му и се опита да си припомни какво беше чела за подобни пристъпи в лечителските книги. Там май пишеше, че не може да се направи почти нищо, че болният трябва да остане спокоен, да лежи по гръб и да поема само лека храна, за да щади стомаха си.
Лейла въздъхна угрижено. Всичките й лекове бяха останали в Дамаск, също като майка й, вярната Маджида, баща й, Джамал Ал-Азис и болните, на които беше обрекла живота си. Дамаск, това бяха разрушените надежди, това беше родината…
Сълзи забулиха погледа й. Не видя как Ги дьо Варен я отведе в задната част на кораба, където се издигаше дъсчена постройка, подобна на замък, и двамата се изкачиха по стръмна стълбичка. Той отвори една врата и я въведе в ниско, но доста просторно помещение.
— Изглежда удобно, нали? — попита самодоволно той, но когато Лейла не му отговори, вдигна рамене и продължи невъзмутимо: — Все пак се намираме на един обикновен презморски кораб. Това е каютата на капитана. Човекът с готовност ни я отстъпи, след като получи чифт рубинени обици и една диамантена огърлица.
Мисълта за скъпоценностите на майка й я натъжи още повече. Лейла изтри сълзите от бузите си и се огледа. Малкото помещение беше изненадващо чисто и уютно, но толкова ниско, че Ги дьо Варен никога не би могъл да се изправи в целия си грамаден ръст. Формата на леглото вече й беше позната от къщата на сарацинката. Двата стола с високи облегалки обаче й бяха напълно чужди. Тя предположи, че ще трябва да седи на дървените седалки, и още отсега се почувства неудобно.
Ги дьо Варен забеляза израза на лицето й и се засмя.
— Всяка страна има свои обичаи, Лейла. Никоя английска дама не би помислила да седи или да спи на пода.
Лейла не каза нищо. Странно, нима наистина съществуваха хора, които живееха без меки копринени възглавници и дебели килими? Вярно, подът тук също беше покрит с персийски килим, но много повече я учуди кръглият прозорец с дебели стъкла, през който се виждаше цялото пристанище. Беше толкова смаяна, че забрави гаденето и виенето на свят, и се втурна да го пипне. Беше виждала пъстрите стъкла в палата на султан Байбар и в мъничката християнска църква на Дамаск, където я водеше майка й. Но никога не беше очаквала да види прозорец със стъкла в корпуса на един кораб.
— Мога да го отворя — обади се развеселено Дьо Варен и го направи, като внимаваше да не си удари главата в тавана.
Лейла вдъхна дълбоко свежия морски въздух, който ухаеше на солена вода, риба и катран. Без да иска, тя се усмихна.
— Я виж ти — промърмори едва чуто мъжът и я изгледа със странен израз на лицето. — Вече си мислех, че не можете…
— Какво не мога? — попита тихо тя, внезапно отрезвяла.
— Да се усмихвате. Трябва да го правите много по-често, милейди. Една толкова необикновена красота като вашата заблестява двойно по-силно, когато около устните играе усмивка.
— Шегувате се — отговори горчиво тя и сведе поглед. — Нима има на какво да се усмихвам?
— Може би с времето нещата ще се променят — възрази меко той. — Ако най-после се откажете от безумните си планове за бягство и ми се доверите, пътуването ще ви се види много приятно, уверявам ви.
— Да ви се доверя? — изсъска разярено тя. Очите й заблестяха обвинително. — Нима забравихте, че ме отвлякохте против волята ми? Как да ви имам доверие след този акт на насилие? Всички скъпи на сърцето ми хора останаха в Дамаск, делото на живота ми…
— Делото на живота ви ли? — изсъска мъжът, пронизан от неочаквано остра ревност. Все още не можеше да се примири, че Лейла е обичала един непознат неверник, а той, рицарят Ги дьо Варен, му завижда за това. — Каква задача би имала в живота си жена като вас? Да стане съпруга на един сарацин и да му ражда деца, които ще са чужди и в неговия, и във вашия свят?