Той бе взел в плен една сирийска роза и можеше само да се надява, че един ден ще сломи съпротивата й. Тя трябваше да разбере, че е безсмислено да се бори с него. Беше в ръцете му и очевидно беше усетила засилващото се люлеене на галерата, защото риданията й се усилиха.
— Мразя ви — повтаряше непрекъснато тя.
Ги дьо Варен усети как сълзите й навлажниха туниката му. Притисна едната й ръка до устата, а другата задържа здраво на гърба.
— Чуйте ме, Лейла — помоли меко той, опитвайки се да спре сърцераздирателния й плач. — Трябва да ми повярвате. Майка ви стори това, защото искаше само най-доброто за вас. Не бива да гледате само назад. Моля ви, Лейла, мила моя, не плачете…
Най-после нервите й не издържаха и тя загуби съзнание. Ги я вдигна на ръце, положи я внимателно върху мекото легло и я притисна в обятията си. При това шепнеше в ухото й нежни думи, повтаряше отново и отново името й. Когато мощната галера отдавна бе напуснала скалистото крайбрежие на Свещената земя, той продължаваше да я люлее в обятията си и да й говори като на дете, което е заспало от плач.
Девета глава
Бяха минали почти две седмици от началото на плаването, когато Лейла най-после се почувства малко по-добре и можа да седне в леглото. Макар че дори това леко движение й причини гадене и виене на свят и трябваше да стисне здраво зъби, за да не се отпусне обратно във възглавниците. Ги веднага изтича при нея, подкрепи я и й помогна да седне удобно.
— По-добре ли сте вече? — попита той и зае обичайното си място на един от резбованите столове, където прекарваше повечето време.
Лейла обърна глава към него и кимна изтощено. Около блестящосините очи на рицаря се бяха изписали тъмни кръгове, които издаваха умора и напрежение. Изразителните черти бяха засенчени от искрена загриженост. Лейла беше трогната, макар че никога не би го признала дори пред себе си. Дори насън не си беше представяла, че грамадният и твърд като стомана кръстоносец, която я беше качил на кораба със заплахи и насилие, може да има такива меки ръце. Пътищата на съдбата бяха повече от странни.
След като галерата напусна пристанището, Лейла представляваше само една безпомощна човешка купчинка, Ги — най-грижливият и внимателен болногледач. Той почти не се отделяше от леглото й, държеше я в обятията си и я подкрепяше, когато беше готова да повярва, че отвратителните пристъпи на повръщане няма да имат край. През цялото време я уверяваше, че няма да умре, че просто страда от широко разпространената морска болест, която измъчва безброй хора при пътуване по море.
Последните дни бяха минали като в мъгла. Лейла нямаше сили нито да спори, нито се смее на тромавите му опити да я утешава. Сега, когато лека-полека се възстановяваше, тя започваше да разбира, че често е реагирала свръхчувствително.
— Искате ли още една възглавница? — осведоми се любезно Ги, който беше възприел угризенията на нечистата съвест като израз на неудобство от положението. Вече беше готов да скочи, когато тя го спря. Поклати глава и се усмихна с половин уста, когато мъжът зарови пръсти в дългата си коса.
— Не, чувствам се много добре.
Черните му коси блестяха на следобедното слънце. С какво ли се занимаваше един английски благородник, когато не беше на път към Свещената земя, за да вземе участие в поредния кръстоносен поход? Кой беше Ги дьо Варен в действителност?
Лейла го погледна изпитателно и се изчерви. Този мъж й посвещаваше цялото си време и макар че не можеше да скрие умората си, лицето му беше открито и спокойно, погледът почти любопитен, сякаш искаше да разчете мислите й.
— Трябва да ви запозная поне отчасти с дворцовите обичаи, лейди Лейла — заговори с небрежен светски тон той, за да прекъсне потискащото мълчание. — Вие се изчервявате за всяка дреболия. Ако продължавате така, само след няколко дни всички неженени рицари в двора ще се хвърлят в краката ви като острооки соколи, забелязали особено сочна и доверчива плячка. — Смехът му прозвуча сухо. — Вероятно скоро ще ги последват и женените.
Лейла сведе поглед. Странно, защо не й хрумваше подходящ отговор. Може би болестта беше отслабила остроумието и вътрешната й съпротива. Или бе разрушила бойкия й дух? А може би просто беше твърде слаба, за да кръстоса меч с Ги след това предизвикателство? Дано, когато стъпеха на здравата земя на Франция, успееше да си възвърне старата войнственост.
— Мога само да се надявам, че големият ми брат ще ме предпазва от тези опасности — отговори най-после тя и плъзна ръка по кадифената завивка, която я покриваше чак до брадичката. Когато не получи отговор, тя вдигна изненадано глава и уплашено установи, че момчешката откритост е изчезнала от лицето на Ги дьо Варен и е отстъпила място на необичайно жесток израз. Той се взираше мрачно пред себе си, сякаш бе забравил присъствието й.