Лейла трепереше с цялото си тяло. Тя задмина евнуха, но той помнеше изричната заповед на господарката си и упорито не се отделяше от нея. Двамата изминаха заедно последната част от пътя и най-после се изправиха пред огромната арка на входа. Лейла пое дълбоко свежия нощен въздух и се обърна към стражата, половин дузина мрачни мъже, които я гледаха безизразно. Едва когато се представи като дъщеря на известния лечител Синджар Ал-Азис, те се разстъпиха и я пропуснаха през желязната врата.
Като дъщеря и помощница на най-добрия градски лекар Лейла се ползваше с високо уважение. Баща й беше личен лекар на всемогъщия управител на Дамаск, Мавдуд, лекуваше дори великия султан Байбар, който често удостояваше града с посещенията си.
Лейла отвори широко очи, хвърли последен поглед през рамо, видя евнуха да се отдалечава надолу по хълма с фенера в ръка и макар че в сърцето й пълзеше безименен страх, закрачи решително по тъмния коридор.
Мълчаливият пазач отведе Лейла в ярко осветена стая, където я чакаше Синджар. Близостта на властния, свикнал да заповядва мъж веднага я успокои.
— Ето те и теб, дъще! — извика той и се запъти към нея с развяна роба. Красивото му лице беше сериозно и опънато.
Преди Лейла да успее да каже нещо, той я хвана под ръка и я поведе по дълъг коридор, в края на който пазачът им отвори тежка желязна решетка. — Побързай, нямаме никакво време.
Когато вратата се затвори зад гърба им с металическо скърцане, Лейла потръпна от ужас. Беше благодарна, че баща й вървеше до нея, а двама въоръжени до зъби пазачи ги следваха по петите. Докато се спускаха все по-надолу в мрачното подземие покрай безбройните затворнически килии, най-страшният сън на Лейла стана действителност. Във въздуха висеше отвратителна воня, до ушите й достигаха жални стонове, в тъмните ъгли цвърчаха едри плъхове. Лейла устреми поглед право пред себе си, за да не вижда кошмарните картини, които щяха да я преследват и в сънищата й. Въпреки това мъчителните писъци на измъчваните и неразбраното бъбрене, което долиташе от килиите, постоянно привличаха вниманието й и тя можа да види немалко от нещастниците, които бяха затворени тук.
От малките, подобни на клетки сводести килии я зяпаха измършавели до неузнаваемост човешки фигури, облечени в мръсни дрипи. Безнадеждни, призрачни сенки, които някога са били пращящи от здраве и сила мъже. Много бяха военнопленници, други лежаха за дългове, трети бяха извършили страшни престъпления. Но каквото и вина да тежеше на съвестта им, никой от тях нямаше да види отново светлината на деня.
Затворът на Дамаск беше известен с жестоките мъчения, на които подлагаха затворниците. Много, много рядко се случваше някой от тези нещастници да напусне жив това зловещо място.
Най-после влязоха в просторно помещение. Факлите осветяваха необичайно високия сводест таван. Вътре беше много по-чисто, отколкото в жалките затворнически килии, покрай които бяха минали. Каменният под беше грижливо изметен. През малък прозорец проникваше хладният нощен въздух. Лейла знаеше, че в това крило са подслонени затворниците, ползващи се с особени привилегии. От двете страни в стените бяха вградени дървени врати. През дупчиците се виждаше, че единичните килии са свободни. Изключение правеше последната отляво. Пред отворената врата стояха двама пазачи. През прага падаше мътна ивица светлина.
Синджар Ал-Азис пусна ръката на Лейла и забърза към килията.
— Той лежи тук.
— Кой? — попита изненадано Лейла и изтича след него.
— Човекът, който се нуждае от лекарската ни помощ. — Синджар се наведе и влезе. Властният му глас отекна под високия свод. — Добре, че вече са донесли чантата ми. Имаме всичко, от което се нуждаем. Ела тук!
Лейла пое дълбоко дъх и свали яшмака си.
— Да, татко.
Дано поне тук няма плъхове! Очите й трябваше първо да привикнат със светлината. Повече от дузина фенери бяха поставени в издатините на стените и разпръскваха ярка светлина. В един ъгъл беше приготвен меден мангал с разгорени въглища. Пленникът не се виждаше. Четирима грамадни мамелюци стояха неподвижни в края на постелята, опъната в средата на килията. Те бяха от част от личната гвардия на градския управител и присъствието им потвърждаваше, че затворникът има изключително значение за властите.
Лейла заобиколи мамелюците и едва не се спъна в някакъв куп, състоящ се от странни железни пръстени, навързани един за друг. Никога преди това не беше виждала подобно нещо и любопитно се наведе да вдигне една част, която приличаше на ръкав на метална риза. Тежестта я смая. Когато отдръпна ръката си, се уплаши още повече. Пръстите й бяха окървавени. Да не би да се беше порязала? Тя изтри ръка в полата си и облекчено установи, че й няма нищо.