Ги дьо Варен беше готов да даде всичко, което притежаваше, за да чуе двете прости думи: „Обичам ви“. И нямаше да се предаде, докато не ги чуеше. Беше се заклел в това, когато свещеникът ги свърза в свещен брак.
От гърлото му се изтръгна тежка въздишка. Лейла все още не бе отговорила на въпроса му. Не му оставаше нищо друго, освен да си говори сам.
— Мисля, че беше много любезно от страна на братовчед ми, граф Съри, и съпругата му да заменят обширните си покои за моето тясно апартаментче какво ще кажете?
Лейла хвърли бърз поглед към едрата му фигура и поруменя. Ги се беше настанил удобно в един висок стол и не я изпускаше от очи. Трепкащите светлинки на свещите играеха по златната верижка, която все още висеше на шията му. Позата му беше отпусната, макар че вътрешно трепереше от напрежение.
Погледът й се насочи към скъпоценните стенни килими, на които бяха изобразени ловни сцени. Една ранена сърна се мъчеше да се изплъзне от преследващите я ловци и бясно лаещи кучета. Лейла въздъхна и отново се загледа в тъмната нощ.
В душата й зееше черна дупка. Никъде не се виждаше светлинка. Чувстваше се отчаяна като окървавената сърна, а Ги дьо Варен беше този, който я преследваше. Защо, защо се беше съгласила да стане негова жена? Не беше ли по-добре да се венчае за онзи богат търговец, веднага след сватбата да открадне парите му, да се метне на някой кон и да препусне като вятър към скалите на Дувър, преди мъжът й да е посмял да я отведе в леглото си? За кой ли път се беше оставила да я водят чувствата. Каква глупачка беше…
— Защо не казвате нито дума, Лейла?
Без да се помръдне, тя отговори:
— Нямам какво да ви кажа. Уморена съм.
— Това е съвсем естествено. Защо тогава не се приготвите за спане?
Лейла издаде някакъв задавен звук и погледна съпруга си. В очите му се четеше разбиране, лицето му беше скрито в полумрака. Дали наистина намекваше, че няма да упражни съпружеските си права?
— Аз също съм уморен — допълни тихо той и се наведе да събуе ботушите си. — Денят беше богат на събития, а утре предстои големият рицарски турнир.
Богат на събития? Това беше твърде слабо казано. Лейла го изчака да свали колана с меча и да откачи златната верижка.
После бързо сведе поглед и сърцето й заби като лудо, защото Ги най-спокойно съблече туниката през главата си. Напусна мястото си до прозореца и мина от другата страна на леглото, за да затвори завесите от синя дамаска. Така поне можеше да се съблече незабелязано.
Тя сведе очи към пода и забеляза добре познатата й кожена торба с малкото й лични вещи. Някой я беше донесъл от палатката на брат й. Тя свали бързо роклята и долната риза, които носеха следи от успешното й бягство, и с треперещи ръце нахлузи през главата си бяла ленена нощница. Макар че беше тънка, материята беше плътна и скриваше тялото й, освен това беше скромна, почти като монашеска одежда. Трябваше да бъде благодарна дори за това. Тя изчетка дългата черна коса, сплете я на хлабава плитка на тила и духна двете свещи, поставени на ниската масичка до леглото. Половината помещение потъна в полумрак.
Куражът й угасна със светлината на свещите и тя се поколеба. Когато последния път легна в едно легло с Ги…
Тя чу как мъжът й се пъхна под завивката и не посмя да се обърне. По тялото й се разля гореща вълна, бузите й пламнаха. Ами сега?
— Лейла?
Жената пое дълбоко въздух, но не отговори.
— Време е да си лягате.
По-добре беше да избяга, но знаеше, че той ще я улови без усилия, преди да е успяла да направи и крачка към вратата. Ако се опиташе да избяга, щеше да го разгневи и да усили желанието му. Може би наистина беше уморен, както бе казал, и щеше да я остави да заспи спокойно? Денят им беше дълъг и напрегнат. Тя вдигна безшумно завесата и отметна завивката.
Меката светлина на малката газена лампа върху масичката огряваше леглото и правеше огромната мъжка фигура, облегната на възглавниците, още по-внушителна.