— Това е богохулство — надигна се писклив глас от тълпата — Николас е свято момче и Господ го е призовал.
Градът се раздели на две мнения. Но тъй като мнозинството, загрижено за имането си, настояваше портите да се затворят, така и стана.
Неколцина състрадателни хора се изкачиха на валовете, за да видят минаващите под тях деца. Докараха хлябове и ги пуснаха сред малките просяци, които се нахвърлиха върху тях с диви крясъци и се затъркаляха по земята, удряйки се един друг. С отчаяните си опити да докопат някой комат те стъпкаха хляба в прахта. Най-малките и слабите изобщо не успяха да се доберат до него. Не след дълго шпайерчани видяха, че децата се настаниха в един гигантски лагер недалеч от града, край брега на реката. Походът в непоносимата горещина бе отнел последните им сили. Тук поне щяха да утолят жаждата си, а може би и да заситят глада си, ако хванеха по някоя риба. Стотици малчугани се престрашиха и влязоха надълбоко, други останаха на плиткото. Мнозина се изподавиха.
Привечер по брега на реката лумнаха, огньовете. Към града се понесе миризма на печена риба и месо. Откъде ли бяха взели децата месо? Ами брашно? Сигурно бяха плячкосали житните полета и смлели полузеленото зърно с камъни, за да изпекат твърд, несмилаем хляб. Някакъв възмутен свещеник държеше пламенна реч на площада пред катедралата.
— Горко нам, спирчани, Господ Бог ще ни накаже за нашето жестокосърдечие — предвещаваше той. — Децата пред градските порти изпълняват Неговата воля, а ние безжалостно ги оставяме вън. Ние ги тласкаме към кражба и грабеж. Ние ги принуждаваме да измъкват чужди свине от кочините. Ние, безмилостните граждани на Спирс, стоварваме тежки грехове връз плещите на тези деца. И оскърбяваме Бог. В Писанието се казва да дадем хляб на гладните, вода на жадните и риза на голите. А какво вършим ние. Залостваме портите и не искаме да се вслушаме в Божата заповед. Горко вам, безверници, Бог ще ви накаже. И така нататък. Но ужасът пред десетте хиляди алчно грабещи детски ръце надделя над милосърдието. И така портите не бяха отворени, разнесе се вечерният камбанен звън, огнищата бяха изгасени и гражданите на Шпайер си легнаха. Те бяха прекалено развълнувани от събитията през деня, за да усетят задухата, натегнала във въздуха. Прекалено дълго бяха стоели по валовете, взирайки се в стана край реката, за да забележат, че оловна пелена бе забулила небето и затъмнила залязващото слънце. Към седем часа Леонардо и Долф стигнаха града, но не можаха да влязат.
— Явно не пускат никого, дори мирни пътници, които нямат нищо общо с безумната детска войска — каза студентът разочаровано. Долф кимна към дребосъците, които клюмаха на магарето.
— С тия двамата никой няма да ни повярва, че не сме от тях засмя се той — Но все някъде трябва да пренощуваме. Беше му страшно горещо в зимните дрехи. Слънцето се бе скрило, но времето беше все още тежко. Небето висеше над земята като задушаваща влажна завивка. Ни дъх не полъхваше сред листата на дърветата. Добитъкът стоеше на полето и не мърдаше. Всяко движение струваше необикновено много енергия. Леонардо погледна слисано новия си приятел.
— Ти да не би да мислиш да спим край пътя? — попита той недоумяващо.
— А защо не? Нощта ще е топла. Студентът поклати глава изумен.
— Ей така, край пътя…, човече, ами че нали на секундата ще ни прережат гърлото. Рудолф, струва ми се, че пак не си на себе си. Как, за Бога, си дошъл здрав и читав от Холандия до тук, като нехаеш за тези работи?
— Какво да правим тогава? — попита безпомощно Долф. Леонардо кимна към брега на реката.
— Ще предадем двамата малчугана, а после ще е най-добре, струва ми се, да прекараме нощта в стана. Там има много народ. Ако все пак децата бъдат нападнати от разбойници, то ще пострадат само тези по краищата. По средата ще бъдем на сигурно място.
— Не искам да спя сред децата — сопна се Долф, — Не мога да ги гледам, колко са нещастни. Леонардо явно не разбра добре и тези думи.
— Големият им брой е за нас закрила, каквато няма да имаме, където и да се установим. Естествено, разговорът не протече така гладко, както го предаваме в книгата. Долф имаше големи трудности с езика. Студентът говореше с италиански акцент и използваше думи, които бяха излезли от употреба преди векове — както в немски език, така и в нидерландски. От друга страна половината от словесния запас на момчето беше непонятен за Леонардо. Но Долф, този безспорен талант в езиците, се справяше все по-добре с новия език. Той се съгласи неохотно. Под стоманено сивото небе двамата се запътиха към лагера на детската войска. Долф беше жаден. Знаеше, че мехът на студента е почти празен. Ала щом стигнаха реката и видяха стотиците деца, които вървяха по брега, газейки във водата, миеха се и пиеха, ужас сви сърцето му: