Синьо, дълбоко, необятно и почти неподвижно се простираше морето чак до хоризонта. Слънцето искреше в едва забележимите вълни. Един солиден кораб влизаше в пристанището на Генуа. Морски птици прелитаха ниско, спускаха се за някоя риба и с крясък се стрелваха към небето…
С един скок Николас се обърна с лице към децата и се развика:
— Молете се… молете се, де!
Няколко деца направиха опит да коленичат, макар че почти нямаше място. Но повечето останаха прави и отказаха дори да скръстят ръце или да вдигнат очи към небето. Твърди, мълчаливи и неподвижни, те гледаха Николас.
— Молете се — отчаяно викаше той. „Започва да разбира, че е безнадеждно“ — помисли си Долф със съжаление.
Момчето отново се обърна към морето и заповяда на водите да се отдръпнат, да сторят път на детския кръстоносен поход. Той крещеше, гласът му мина във фалцет. Нави ризата си и направи още две крачки напред, като вдигаше високо крака, сякаш се канеше да тръгне по водата. Скоро вълните му стигнаха до кръста. Тогава той настъпи с босия си крак един морски таралеж …
Тези отвратителни зверчета се гушеха между камъните по целия бряг и щом човек стъпеше отгоре им, острите бодли се счупваха и оставаха забити в ходилото. Предния ден Фрида беше изчовъркала с една тънка рибя кост десетки такива трънчета от изранените крачета. Затова повечето деца влизаха да се къпят с обувките, те бяха същевременно и добро защитно средство срещу щипките на раците.
Но Николас бе влязъл бос и ето че това море, което той искаше да закълне, му даваше своя злостен отговор:
— Не…Той се олюля и закуца обратно към брега. Децата го посрещнаха мълчаливо, със сърдити погледи. Николас погледна в мрачните им личица, видя заплахата и с един скок се обърна пак към морето. Той беше отчаян. Кракът го болеше, морето нямаше намерение да се отдръпне. Сега в очите на всички момчето, все още красиво като архангел Гавриил, беше това, което си беше: преоблечен крепостник, фалшив и без достойнство.
Той отново разтвори ръце, издигна глас. Генерал, който иска да прогони врага, врач-баяч, който пъди злите духове към царството на тъмнината. Едно нещастно излъгано момче, което си е помислило, че може да стане светец и да отмени природните закони…
Но морето го отхвърляше. Морето се плискаше неумолимо в краката му. Морето му се присмиваше.
Тогава децата избухнаха. Рудолф ван Амстелвен беше прав, чудото не стана. Те бяха измамени и бяха изминали хиляди мили пеш, заплашвани от смъртни опасности, измъчвани от студ, жега, глад и беди — напразно! Те забравяха, че и Николас бе измамен също като тях.
Гневът им диреше отдушник. Те се нахвърлиха с крясъци върху овчарчето, за да го разкъсат на парчета.
Нагледвачите се намесиха незабавно и взеха да дърпат децата.
— Ще го убият! — писна Марике, ала Долф вече бе скочил, той се спусна от скалата и се хвърли сред тълпата. С всички сили затласка разярените деца настрани, като удряше, блъскаше, дърпаше и биеше. Ударният отряд правеше всичко възможно, за да освободи Николас. Момчетата размахваха тояги, изблъскваха децата, проправяха си с ожесточен бой път към средата на кълбото. Трофейната ризница спаси живота на Николас.
Той лежеше по гръб върху каменистия плаж. С разкъсани дрехи, с кървящи ранички по главата. Децата, стъписани от фурията, която се бе спуснала сред тях, взеха да отстъпват все по-назад, колкото повече нагледвачи напираха и ограждаха Николас в защитен кръг. Долф бе коленичил край пастирчето, когато ненадейно видя до себе си Марике, която взе главата му и я положи в скута си. Сълзи се стичаха по бузите и. Вдигна поглед и изкрещя на децата:
— Засрамете се!
Поръси с шепа солена вода кървящото му лице. От щипещата болка Николас отвори очи.
— Бог ме изостави… — промълви той с безмерна тъга.
— Бог няма да ни изостави — прогърмя един дебел глас. Ето, че се появи и Анселмус, а зад него — трима мъже с противен вид. Децата замръзнаха — Бог не помръдна морето, мили деца — продължи лъжемонахът благо, ала достатъчно силно, за да бъде чут от почти всички — Но той не ви е забравил и ви изпраща своята флотилия, за да ви преведе през водата до Обетованата земя…Долф скочи.
— Лъжеш! — изкрещя той. Децата зашумяха.
— Рудолф ван Амстелвен, аз ти заявявам, че не си достоен кракът ти да стъпи дори на корабите, които ни е изпратил Бог със своята милост…
— Кораби за роби искаш да кажеш — кресна му Долф в стъписаното лице — И хич не си мисли, че някой изобщо ще стъпи там! Рудолф ван Амстелвен няма да бъде предложен за продан по туниските пазари за роби. Нито пък което и да е от тези деца!
Анселмус бе пребледнял като платно. Той се обърна и викна нещо на тоскански към тримата мъжаги, които незабавно побягнаха. Марике изписка. Долф видя, че проблясва нож, и мигновено се метна връз краката на Анселмус, който не очакваше такова нещо, загуби равновесие и се стовари по корем върху момчето. Гласът на Петер заглуши останалите: